Баликов. Градът на стените. Най-свещеният връх. Престолът на света. Градът на стълбите.
Последното винаги я е озадачавало. Стени, върхове, престоли — все неща, с които е нормално да се фукаш. Но стълби? Защо стълби?
И сега Ашара — само Шара обикновено — най-после разбира. Стълбите водят навсякъде и никъде. Има стълби като планини, които се издигат внезапно от бордюрите и пълзят нагоре по хълмовете; има други, неравномерни някак, които се спускат на криволици като поточета; трети се появяват внезапно пред теб като водопади на река с бързеи и виждаш как само на метри от теб е зейнала пропаст…
Името явно е ново. Това със стълбите може да се е случило единствено след войната. Когато всичко… се е счупило.
„Значи така изглежда Примигването — мисли си тя. — Или по-скоро това е резултатът от него…“
Пита се накъде ли са водели стълбите преди войната. Не където водят сега, това поне е сигурно. Трудно ѝ е да повярва, че наистина е тук, че това наистина се случва.
Баликов. Свещеният град.
Гледа през прозореца на колата. Най-великият град на света доскоро, а сега най-опустошеното човешко поселище. И въпреки това хората не са го изоставили — Баликов си остава третият или четвъртият по население град на света, макар преди да е бил много по-голям. Защо остават тук? Какво задържа хората в този полуград, изтерзан, призрачен, студен?
— Болят ли ви очите? — пита Питри.
— Моля? — казва Шара.
— Очите. Когато дойдох тук за пръв път, очите ми постоянно се насълзяваха. Като погледнеш града, на някои места нещата не са точно… в ред. Прилошава ти, като ги гледаш. Чувал съм, че това се е случвало много по-често преди и все по-рядко напоследък.
— И какво е усещането, Питри? — пита Шара, макар да знае отговора. От години проучва този феномен.
— Ами като… не знам. Все едно гледаш в стъкло.
— В стъкло?
— Е, не точно в стъкло. Като в прозорец. И прозорецът гледа към място, което вече не е там. Трудно е да се обясни. Като го видите, сама ще разберете.
Историкът в нея води борба с инстинктите на агента. „Виж арковидните входове, имената на улиците, вдлъбнатините и нагънатите места по градските стени!“ — казва историкът. „Виж хората, виж как вървят, виж как поглеждат през рамо“ — казва агентът. Няма много хора по улиците и как иначе — отдавна е минало полунощ. Всички сгради ѝ се струват много малки. Когато колата прехвърля билото на възвишение, пред погледа ѝ се открива море от ниски постройки с плоски покриви, плъзнали чак до далечния край на стената. Не е свикнала с толкова еднообразен градски пейзаж.
„Имали са и по-величествени сгради — напомня си тя, — преди войната.“ Ала странната празнота и еднообразие я навеждат на друга мисъл. „Възможно ли е толкова много да е изчезнало изведнъж, за броени минути?“
— Сигурно вече го знаете — казва Питри, — но в кварталите около посолството винаги е добре да разполагаш с кола. Посолството се намира във… не е в най-добрата част на града. Казват, че когато сме се настанили тук, по-заможните и почтени граждани се преместили. Не искали да са близо до лукчетата.
— А, да — казва Шара. — Забравила бях, че тук ни наричат така. — „Лукчета“ заради щедрите количества лук от различни видове, които сейпурите слагат в храната си. Което не е съвсем точно, защото нормалните сейпури предпочитат чесън.
Хвърля поглед към Зигруд. Той гледа право напред — може би. Винаги е трудно да се каже какво е ангажирало вниманието му. Седи толкова неподвижно и изглежда толкова блажено безразличен към всичко наоколо, че човек неволно започва да го игнорира, все едно е статуя. Така или иначе, градът, изглежда, не му прави впечатление. Баликов е просто поредното събитие, което не представлява заплаха, нито изисква насилие, следователно не представлява интерес за него.
Шара се опитва да пести умствената си енергия за предстоящите няколко часа, които няма да са лесни. Опитва се най-вече да избегне една мисъл, която я измъчва от вчера, когато телеграфът в Аханаштан е изплюл съобщението в ръцете ѝ. Но не успява.
„О, бедничкият Ефрем. Как можа да ти се случи това?“
Кабинетът на ГД Труни е съвършена реплика на кабинетите на сейпурските големци, макар и малко прекалено натруфен — тук са и тежките дървени щори, и червеният килим с флорални мотиви, сините стени, инкрустираните с мъниста медни лампи над бюрото. Слонска папрат, характерна за Сейпур, цъфти край едната стена, нежните ѝ широки листа се разгъват ветрилообразно от мъхнатата основа като вълна в сивкавозелено; отдолу има малък съд с вода, загряван от миниатюрна свещичка, и издигащата се струйка пара осигурява на растението така необходимата му влага. Няма и следа, отбелязва си Шара, от официалната политика за сливането на културите, стремежа към взаимно опознаване, комуникация и пострегионално обединение, които са любимата дъвка на всички министерски комисии в Сейпур.