Но преди да успее да реши какво да прави, Брашър се измъкна от мястото на шофьора и тръгна към участъка. Вървеше с наведена глава, като човек, напълно изтощен от дългия ден. Можеше да е от умора, а можеше да е заради някакъв проблем. В начина, по който Еджууд не я беше изчакал, имаше нещо не наред. Брашър беше новобранец, въпреки че той беше поне пет години по-млад от нея — и беше неин обучаващ. Полът и възрастта може би ги поставяха в неудобна ситуация. Или пък имаше нещо друго.
Брашър не забеляза Бош на пейката. Беше стигнала почти до вратата на участъка, когато той се обади:
— Забрави да изчистиш повърнатото на задната седалка.
Тя хвърли поглед през рамо, без да спира. Когато го позна, се обърна и отиде до пейката.
— Донесох ти нещо — каза Бош и й подаде фенерчето. Тя се усмихна уморено и го взе.
— Благодаря, Хари. Нямаше нужда да ме чакаш, за да…
— Така исках.
За момент и двамата замълчаха.
— Тази вечер работи ли по случая? — попита тя.
— Донякъде. Започнах да се занимавам с бумагите. А и приключихме по-рано с аутопсията. Ако това може да се нарече аутопсия.
— По лицето ти личи, че не е било приятно преживяване.
Бош кимна. Чувстваше се странно. Тя все още стоеше права.
— Май и на теб не ти е било леко днес.
— Не е ли винаги така?
Преди Бош да успее да отговори, двама полицаи в цивилно облекло излязоха от участъка и тръгнаха към личните си коли.
— Горе главата, Джулия — каза единият. — Ще се видим, нали?
— Разбира се, Кико — отвърна му тя.
После се обърна отново към Бош и му се усмихна. — Ами…
— Не се притеснявай. Като те гледам, и ти имаш нужда от едно питие.
— Така е. Всъщност точно затова те чакам. Просто не съм сигурен дали съм в групово настроение за бар.
— Какво предлагаш тогава?
Бош погледна часовника си. Беше единайсет и половина.
— В зависимост от това колко ще се бавиш в съблекалнята, може би ще хванем последната поръчка на мартини в „Мусо“.
Усмивката й стана по-широка.
— Обичам „Мусо“. Дай ми петнайсет минути.
И тръгна към участъка, без да дочака отговор.
— Ще те чакам — извика Бош след нея.
10.
„Мусо и Франк“ беше заведение, сервирало мартини на обитателите на Холивуд — известни и не толкова, цяло столетие. Предната зала, с червена кожена тапицерия, беше за тихи разговори — позастарели сервитьори с червени сетрета се движеха бавно между сепаретата. В задната част се намираше дългият бар, без места за сядане през повечето време, където редовните клиенти даваха мило и драго да привлекат вниманието на бармани, които биха могли да бъдат бащи на сервитьорите. Бош и Брашър влязоха в бара точно когато се освободиха две места и се пребориха за тях с конкуренцията на двама типове, облечени в черно като студийни звезди. Един от барманите — познаваше Бош — се приближи до тях и те си поръчаха мартини.
Бош вече се чувстваше съвсем свободно с нея. Бяха обядвали заедно и през двата дни на огледа, а и тя не беше излизала от погледа му по време на претърсването на района. Усещането беше като за трето или четвърто излизане заедно. На път за бара, в колата му, си разменяха клюки за отдела и за последния случай — поне това, което той смяташе, че може да сподели с нея. Когато барманът сложи пред тях чашите с коктейлите, Бош беше готов да забрави за известно време за кости, кръв и бейзболни бухалки.
Чукнаха се и Брашър каза:
— За живота.
— Да. Да оцелеем и утре.
— Някак си.
Бош знаеше, че моментът е подходящ да я заговори за проблемите й. Ако не искаше да приказва за това, нямаше да настоява.
— Онзи, Кико — попита той. — Защо ти каза: „Горе главата“?
Тя отпи и не отговори веднага.
— Ако не ти се говори…
— Не точно. По-скоро, не ми се мисли за това.
— Познато усещане. Извинявай, че попитах.
— Няма нищо. Партньорът ми ще ме докладва и понеже съм в изпитателен период, може да има последствия.
— За какво?
— Пресичане на канала. — Значението на израза беше заставане пред дулото на автомат или друго оръжие, използвано от друг полицай.
— Какво стана? Ако искаш да ми кажеш, разбира се.
— О, битова разправия. Мразя битовите. Някакъв се беше заключил с пистолет в спалнята си. Не знаехме дали мисли да стреля по себе си, по съпругата си или по нас. Изчакахме подкрепление и влязохме в стаята.
Тя отпи отново. Безпокойството прозираше в очите й.
— Автоматът беше у Еджууд. Кико трябваше да изрита вратата. Фенел, партньорът на Кико, и аз чакахме да нахлуем. Кико е як и отвори вратата с един ритник, и двамата с Фенел влязохме. Онзи тип беше трупиран на леглото. На пръв поглед никакъв проблем, само дето Еджууд реши, че аз му създавам проблем. Каза, че съм била пресякла канала.