В началото на третата четвърт резултатът от мача с „Портланд“ беше равен. Макар и да не беше фен на отбора от Лос Анжелис, от непрестанното дърдорене на Едгар да бъде оставен необезпокояван специално за този мач, Бош беше наясно, че става дума за двубой с много важен противник. Реши да не му изпраща съобщение преди да е стигнал до мястото и да е преценил обстановката. При влизането в каньона радиостанцията заглъхна.
Изкачването беше стръмно. Лоръл Кениън се врязваше в планините Санта Моника, а пътищата, излизащи от него, също се насочваха към билото. Уъндърланд Авеню свършваше в доста усамотено място, където къщи за по половин милион долара се губеха в гори и стръмни възвишения. На Бош му беше ясно, че претърсването за кости в такъв район ще е кошмар. Той спря колата зад патрулната, вече пристигнала на адреса, даден от Манкиевич, и погледна часовника си. 4.38. Отбеляза го на нова страница в тефтера си. По негова преценка оставаше по-малко от час преди да се стъмни.
Отвори му непознат патрулиращ офицер. На табелката с името й пишеше Брашър. Преведе го през къщата до кабинет, където друг полицай, когото Бош познаваше — казваше се Еджууд — разговаряше с белокос мъж, седнал зад затрупано с книги бюро. На бюрото имаше и отворена кутия за обувки.
Бош влезе и се представи. Белокосият мъж също — казваше се Пол Гайо, лекар. Бош се наведе над кутията за обувки да види костта, събрала ги тук. Беше тъмнокафява и приличаше на чепата съчка.
На пода до стола на доктора лежеше куче. Голямо куче с жълта козина.
— Значи това е — каза Бош.
— Да, детектив, това е вашата кост — каза Гайо. — И както можете да видите…
Пресегна се към лавица зад бюрото и измъкна тежък екземпляр на „Анатомия на Грей“. Отвори я на предварително маркирана страница. Бош забеляза, че ръцете му са в латексови ръкавици.
На страницата имаше илюстрации на кост, рисувана отпред и отзад. В ъгъла имаше малка скица на скелет, където костта беше обозначена и на двете ръце.
— Хумерусът — каза Гайо и почука по страницата. — А ето го и намерения образец.
Той се пресегна и внимателно извади костта от кутията, задържа я над илюстрацията и направи сравнение между двете точка по точка:
— Медиален епикондил, трохлиа, голяма и малка туберкула. Всичко си е на мястото. Тъкмо казвах на двамата ви колеги — знам си костите и без да гледам в книгата. Тази кост е човешка, детектив. Без никакво съмнение.
Бош погледна Гайо. Забелязваше се съвсем леко потрепване, навярно първи сигнал за паркинсон.
— Пенсиониран ли сте, докторе?
— Да, но това не означава, че не мога да разпозная кост, когато видя…
— Не поставям под съмнение знанията ви. — Бош се опита да се усмихне. — Казвате, че е човешка, вярвам ви. Просто се ориентирам в обстановката. Можете да я приберете в кутията.
Гайо върна костта на мястото й.
— Как се казва кучето?
— Беда.
Бош го погледна. Приличаше на заспало.
— Като пале ми създаваше доста ядове.
Бош кимна.
— Разбирам. Ако нямате нищо против повтарянето, разкажете ми какво се случи днес.
Гайо прокара ръка по врата на кучето. То го погледна за момент, после пак отпусна глава и затвори очи.
— Изведох Беда на следобедна разходка. Обикновено когато стигнем до кръга, й свалям каишката и я пускам да тича в гората. Това й харесва.
— Каква порода е? — попита Бош.
— Жълт лабрадор — бързо отвърна Брашър зад гърба му.
Бош се обърна и я погледна. Тя усети, че намесата й е грешка, кимна и отстъпи към вратата на кабинета, при партньора си.
— Вие можете да тръгвате, ако имате други повиквания — каза Бош. — Аз ще поема нещата оттук нататък.
Еджууд кимна и направи знак на Брашър да излизат. Бош се замисли за момент, после каза:
— Колеги?
Еджууд и Брашър се обърнаха към него.
— Нека да не го разгласяваме, а?
— Дадено — каза Брашър и погледът й се задържа върху Бош, докато той не отклони своя.
След като двамата излязоха, Бош пак се обърна към доктора и забеляза, че потрепването на лицевите му мускули е станало по-силно изразено.
— Отначало и те не ми повярваха — каза Гайо.
— Защото получаваме много обаждания като това. Но аз ви вярвам, докторе, тъй че защо не продължите?