— Аз също.
— Ще ми върнеш ли фенерчето?
Бош я изгледа озадачено.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… толкова е фалическо.
Изражението му я накара да се засмее така, че мартинито й плисна по пода.
По-късно тя лежеше по корем на леглото му, а Бош разглеждаше слънцето, татуирано на кръста й, и си мислеше едновременно колко близка и непозната я чувства. Почти нищо не знаеше за нея. Татуировката беше почти пример за изненадите, които тя предлагаше всеки миг.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За нищо. Чудех се кой ли е имал удоволствието да постави това на гърба ти. Може би защото ми се иска да съм бил аз.
— Защо?
— За да носиш винаги нещо от мен върху себе си.
Тя се обърна на една страна, откривайки гърдите и усмивката си. Плитката й беше разпусната и косата покриваше раменете й — това също му харесваше. Протегна ръка и го дръпна към себе си за дълга целувка. После каза:
— Това е най-хубавото нещо, което са ми казвали от доста време.
Той отпусна глава върху възглавницата. Беше поела сладкия аромат на женски парфюм, секс и пот.
— Няма никакви снимки по стените — каза тя.
Бош сви рамене. Джулия се обърна с гръб към него. Той пъхна ръка под мишницата й, обгърна с нея гърдата й и я придърпа към себе си.
— Можеш ли да останеш до сутринта?
— Мъжът ми ще се чуди къде съм, но… мога да му се обадя.
Бош замръзна. После се разсмя.
— Не ме стряскай така.
— Ами ти така и не попита дали съм омъжена.
— И ти не си ме питала дали не съм женен.
— При теб е очевидно. Типът на самотния детектив. — И продължи с гърлен мъжки тон: — Само фактите, госпожо. Никакво време за женички. Смъртта е моят занаят. Имам си работа и…
Той прекъсна монолога й, като прекара пръст по ребрата й.
— Ти ми даде фенерчето си — каза Бош. — Не мисля, че една „омъжена“ жена би го направила.
— Виж какво ще ти кажа, красавецо. Видях ти фенерчето в багажника, преди да успееш да го покриеш. Не си ме заблудил.
Бош скри лице в шепите си уж на шега, но наистина се изчерви.
— Божичко… Толкова ли съм ясен!
Тя се претърколи отгоре му, свали ръцете от лицето му и го целуна по брадичката.
— Хареса ми. Разведри ме и ме накара да живея в очакване на нещо приятно. — Хвана китките му и се взря в белезите, минаващи през кокалчетата.
— Какво е това?
— Белези.
— Виждам. От какво?
— Имах татуировки. Махнах ги, отдавна беше.
— Как така?
— Накараха ме да ги махна, когато влязох в армията.
Тя се засмя:
— Защо, да не би да пишеше: „Да го начукам на армията“ или нещо подобно?
— Нищо подобно.
— Тогава какво? Кажи ми!
— Д-Р-Ъ-Ж на едната, Я-К-0 на другата.
— „Дръж яко“? В смисъл?
— Дълга история…
— Имам време и съпругът ми не възразява. — Тя се усмихна. — Хайде, кажи ми.
— Нищо особено. При едно от бягствата ми от къщи като дете стигнах до Сан Педро. На рибарските докове. Много от рибарите имаха такава татуировка. „Дръж яко.“ Един ми каза, че им било нещо като девиз. Когато излизат в открито море и не се прибират със седмици, и вълните стават огромни, и става страшно, на човек му остава само да хване руля и да държи здравата. — Бош стисна ръцете си в юмруци и ги вдигна. — Дръж се яко за живота… за всичко, което имаш.
— На колко години беше?
— Не помня, май на шестнайсет. — Той се усмихна. — Това, което не знаех, беше, че рибарите са го заели от флотата. Така че когато след година ме прибраха в казармата, първото нещо, което каза сержантът, когато видя ръцете ми, беше да махна татуировката. Не можеше да допусне флотска татуировка на някой от своите хора.
Тя се взря в кокалчетата му.
— Не прилича на правено с лазер.
— Тогава нямаше лазери.
— И после?
— После сержантът ме изведе от спалното и ме заведе до една тухлена стена. Накара ме да я удрям с юмруци до кръв. Изчака една седмица ръцете ми позараснат и повтори упражнението.
— Божичко, какво варварство!
— Не е варварство. Просто казарма. — Той се усмихна. Не беше толкова лошо, колкото звучеше. В този момент музиката спря и Бош отиде, както си беше гол, да смени диска.
— Клифърд Браун? — попита Джулия.
Той кимна. Не познаваше друга жена, която да отбира от джаз толкова добре.
— Стой така — каза тя.
— Какво?
— Нека те погледам. Разкажи ми за другите белези.
Стаята беше слабо осветена само от крушката в банята, но Бош изпита неудобство от голотата си. Беше в добра форма, но пък и петнайсет години по-стар от нея. Чудеше се дали някога е била с толкова възрастен мъж.
— Изглеждаш чудесно. Страшно ме възбуждаш. И така, за белезите?
Бош докосна кожата над левия си хълбок и каза: — Нож.
— Къде се случи?
— В тунел.
— А рамото?
— Куршум.
— Къде?
Той се усмихна.
— В тунел.
— Олеле, пази се от тунели.
— Опитвам се.
Бош легна и придърпа чаршафа нагоре. Тя докосна рамото му и прокара пръст по удебелената кожа на белега.
— Точно в костта.
— Да, извадих късмет. Не е фатално. Боли само през зимата и като вали дъжд.
— Какво е усещането? Имам предвид — да си прострелян.
Бош сви рамене.
— Адска болка в началото и после безчувственост.
— Колко време се възстановява?
— Почти три месеца.
— Не ти ли дадоха инвалидност?
— Предложиха ми, но отказах.
— Защо?
— Не знам. Работата ми харесва. А си мислех и че ако се задържа, някой ден ще срещна красива млада полицайка, която ще се впечатли от белезите ми.
Тя го притисна в ребрата и той се смръщи от болка.
— Бедничкият — каза тя с престорено съчувствие.
— Заболя ме.
Джулия докосна татуировката на рамото му.
— Какво е това? Мики Маус, залят с киселина?
— Почти. Тунелен плъх.
Лицето й загуби всяка следа от шеговитост.
— Какво има? — попита Бош.
— Бил си във Виетнам. Знам тези тунели.
— Тоест?
— Когато пътешествах. Бях във Виетнам месец и половина. Сега тунелите са нещо като туристическа атракция. Плащаш вход и влизаш. Сигурно е било ужасно.
— Ужасът идва по-късно. Когато премисляш нещата.
— Местните хора ги ограждат с въжета. Но никой не се занимава да те следи какво правиш. Аз се проврях под въжето и влязох. Хари, беше толкова тъмно!
Бош я гледаше внимателно.
— И видя ли я? Изгубената светлина?
Тя издържа погледа му и кимна.
— Видях я. Когато очите ми привикнаха, видях светлина. Почти като шепот. Но достатъчна, за да намеря пътя.
— Изгубената светлина, така я наричахме. Не знаехме откъде идва. Но я имаше. Като дим, висящ в мрака. Някои казваха, че не било светлина, а призраците на всички умрели в тунелите. И от двете страни.
Не проговориха повече. Бош я държа в прегръдките си, докато тя заспа.
Хвана се, че повече от три часа не се е сещал за убийството. Отначало изпита вина, но после тази мисъл го напусна и той също заспа. Сънува, че се движи през тунел. Но не пълзеше. Сякаш беше змиорка, придвижваща се през подводен лабиринт. Стигна до края на тунела и видя, че там, в дъното, седи момче. Колената му бяха свити, а лицето наведено и скрито в шепите му.
— Ела с мен — каза му Бош.
Момчето го погледна плахо. От устата му излезе само едно въздушно балонче. После погледът му се премести някъде зад Бош, сякаш нещо приближаваше оттам. Бош се обърна, но зад гърба му беше само мракът на тунела.
Когато пак се обърна към момчето, то беше изчезнало.