Бош докосна кожата над левия си хълбок и каза: — Нож.
— Къде се случи?
— В тунел.
— А рамото?
— Куршум.
— Къде?
Той се усмихна.
— В тунел.
— Олеле, пази се от тунели.
— Опитвам се.
Бош легна и придърпа чаршафа нагоре. Тя докосна рамото му и прокара пръст по удебелената кожа на белега.
— Точно в костта.
— Да, извадих късмет. Не е фатално. Боли само през зимата и като вали дъжд.
— Какво е усещането? Имам предвид — да си прострелян.
Бош сви рамене.
— Адска болка в началото и после безчувственост.
— Колко време се възстановява?
— Почти три месеца.
— Не ти ли дадоха инвалидност?
— Предложиха ми, но отказах.
— Защо?
— Не знам. Работата ми харесва. А си мислех и че ако се задържа, някой ден ще срещна красива млада полицайка, която ще се впечатли от белезите ми.
Тя го притисна в ребрата и той се смръщи от болка.
— Бедничкият — каза тя с престорено съчувствие.
— Заболя ме.
Джулия докосна татуировката на рамото му.
— Какво е това? Мики Маус, залят с киселина?
— Почти. Тунелен плъх.
Лицето й загуби всяка следа от шеговитост.
— Какво има? — попита Бош.
— Бил си във Виетнам. Знам тези тунели.
— Тоест?
— Когато пътешествах. Бях във Виетнам месец и половина. Сега тунелите са нещо като туристическа атракция. Плащаш вход и влизаш. Сигурно е било ужасно.
— Ужасът идва по-късно. Когато премисляш нещата.
— Местните хора ги ограждат с въжета. Но никой не се занимава да те следи какво правиш. Аз се проврях под въжето и влязох. Хари, беше толкова тъмно!
Бош я гледаше внимателно.
— И видя ли я? Изгубената светлина?
Тя издържа погледа му и кимна.
— Видях я. Когато очите ми привикнаха, видях светлина. Почти като шепот. Но достатъчна, за да намеря пътя.
— Изгубената светлина, така я наричахме. Не знаехме откъде идва. Но я имаше. Като дим, висящ в мрака. Някои казваха, че не било светлина, а призраците на всички умрели в тунелите. И от двете страни.
Не проговориха повече. Бош я държа в прегръдките си, докато тя заспа.
Хвана се, че повече от три часа не се е сещал за убийството. Отначало изпита вина, но после тази мисъл го напусна и той също заспа. Сънува, че се движи през тунел. Но не пълзеше. Сякаш беше змиорка, придвижваща се през подводен лабиринт. Стигна до края на тунела и видя, че там, в дъното, седи момче. Колената му бяха свити, а лицето наведено и скрито в шепите му.
— Ела с мен — каза му Бош.
Момчето го погледна плахо. От устата му излезе само едно въздушно балонче. После погледът му се премести някъде зад Бош, сякаш нещо приближаваше оттам. Бош се обърна, но зад гърба му беше само мракът на тунела.
Когато пак се обърна към момчето, то беше изчезнало.
12.
Късно сутринта в неделя Бош закара Брашър до участъка, та тя да си вземе колата, а той да се върне към работата по случая. Брашър нямаше дежурства през неделите и понеделниците. Разбраха се да се видят за вечеря в къщата й в квартал „Венис“. На паркинга имаше и други полицаи. Бош знаеше, че скоро ще тръгнат клюки.
— Съжалявам. Трябваше да го обмисля по-добре.
— Не ме е грижа, Хари. Ще се видим довечера.
— Трябва да внимаваш. Ченгетата понякога са много груби.
Тя направи гримаса.
— О, полицейската бруталност! Да бе, чувала съм.
— Сериозно говоря. А е и против правилника. От моя страна. Аз съм Д-3, надзорно ниво.
Тя го погледна за момент, после се засмя.
— Значи топката е в твоята половина. Надявам се, че ще те видя довечера.
Тя слезе, а Бош паркира колата си на определеното за нея място и влезе в детективския офис. Опитваше се да не мисли за усложненията в живота си, на които току-що беше поставил началото.
В оперативната стая нямаше никого — той се надяваше тъкмо на това. Искаше да остане насаме със случая. Все още оставаше много канцеларска работа, но желанието му беше да осмисли всички натрупани след откриването на костите улики и информация.
Първата му цел беше да изготви списък на най-неотложните задачи. Трябваше да се завърши следственият дневник, включващ всички писмени доклади по убийството. Трябваше да попълни заповеди за претърсване в регистрите на отделенията за мозъчна хирургия на местните болници.
Трябваше да провери наличната компютърна информация за живеещите в близост до Уъндърланд. Трябваше да прочете и записите на телефонни обаждания, провокирани от медийното отразяване на случая, и да започне събирането на доклади за липсващи и избягали хора, чието описание би съвпаднало с това на жертвата.
Ясно му беше, че за сам човек работата ще отнеме повече от ден, но реши все пак да остави Едгар да си почине. Партньорът му — баща на тринайсетгодишно момче, беше силно разтревожен от чутото при Голихър и Бош искаше да му даде възможност за кратък отдих.