В помещението на отдела „Кражби и убийства“ имаше само двама детективи на смяна — гледаха мач по телевизията. Кизмин Райдър, бившата партньорка на Бош, а някакъв мъж. Когато видя Бош, Райдър се изправи и се усмихна.
— Хари, какво правиш тук?
— Работя по един случай. Нещо против да използвам някой от компютрите ви?
— Оная работа с костите? Чух за нея по новините. Хари, това е Рик Торнтън, партньорът ми.
Бош стисна ръката му и се представи.
— Ела на моето бюро — каза Райдър. — Можеш да използваш компютъра ми. — Тя го настани на стола си. — Само си клатим краката. Никаква работа. А пък аз не обичам футбол.
— Не се оплаквай от скучните дни. Не са ли ти го казвали?
— Да, предишният ми партньор. Единственото смислено нещо, казано от него.
— Права си.
— С нещо да помогна?
— Проверявам имена, нищо особено.
Бош извади от куфарчето си дневника на разследването. Отвори го на страницата с имената и адресите на разпитаните, живеещи на Уъндърланд Авеню. Подобна проверка беше съвсем редовна практика.
— Искаш ли кафе или нещо друго? — попита Райдър.
— Няма нужда. Благодаря, Киз. — Той кимна към Торнтън, който седеше с гръб към тях в другия край на стаята.
— Как е?
Тя сви рамене и прошепна:
— От време на време ми дава да свърша някоя истинска детективска работа.
— Винаги можеш да се върнеш в Холивуд — прошепна той в отговор.
Започна да вкарва паролите за влизане в компютъра на Националния индекс на престъпленията и Райдър моментално се обади:
— Хари, ти още пишеш с два пръста!
— Толкова мога, Киз. Така съм го правил почти трийсет години. Да не би да очакваш отгоре да ми дойде как да пиша с десет? Също така испанският ми все още не е блестящ, а и не мога да танцувам. Само от една година не сме заедно.
— Я ставай, динозавър такъв. Аз ще я свърша тая работа. Иначе ще нощуваш тук.
Бош вдигна ръце в знак, че се предава. Тя зае мястото му и затрака по клавиатурата.
— Също като едно време — каза Бош.
— Не ми напомняй. Гадната работа беше винаги за мен.
— Виж, не го правя нарочно. Не знаех, че ще си тук.
— Да бе! Я по-добре кажи за придобивката?
— Какво?
— Чу ме. Новобранчето, с което ъъъ… излизате.
— Как, по дяволите, вече си научила?
— Защото съм опитен събирач на информация. И все още имам връзки в Холивуд. Хубава ли е? Това е всичко, което исках да знам. Не си вра носа.
— Да, хубава е. Почти не я познавам. Изглежда, знаеш повече за нас, отколкото знам аз.
— Ще вечеряте ли заедно днес?
— Да, ще вечеряме заедно.
— Хари! — Шеговитите нотки в гласа на Райдър изчезнаха.
— Какво?
— Имаме много добро попадение.
Бош се наведе и погледна екрана. После каза:
— Днес май няма да вечерям.
14.
Бош спря колата пред къщата и огледа тъмните й прозорци.
— Връзва се — каза Едгар. — Обаче той отдавна е издухал. — Сърдеше се на Бош, който му се беше обадил у дома. Както виждаше нещата, така и така костите си бяха лежали кротко в земята двайсет години — какво пречеше да се изчака до понеделник сутринта, за да се разговаря с този човек? Но Бош каза, че щял да отиде и сам, ако Едгар не искал да дойде с него, така че той нямаше избор.
— Не, вкъщи си е — каза Бош.
— Откъде знаеш?
— Просто знам.
Бош погледна часовника си и записа времето и адреса в малкия си бележник. Сети се, че точно в тази къща беше забелязал да се дърпат пердетата, когато обикаляше тук след първото повикване.
— Да вървим — каза той. — Ти си разпитвал, ти ще започнеш разговора. Аз ще се намеся, когато е подходящо.
Мъжът, за когото говореха, се казваше Николас Трент. Живееше сам в къща, намираща се само през две къщи от хълма, където бяха намерени костите. Петдесет и седем годишен, ерген, бездетен. По време на първия им разговор беше казал на Едгар, че се занимава с вътрешно обзавеждане за едно студио в Бърбанк. Не знаел нищо за костите и не можел да помогне по никакъв начин.
Едгар потропа силно на вратата и двамата зачакаха.
— Господин Трент, полиция — каза той високо. — Детектив Едгар. Отворете, ако обичате.
Тъкмо вдигна ръка да потропа отново, когато входната лампа светна. Вратата се открехна и през процепа надникна мъж с обръсната глава.
— Господин Трент? Аз съм инспектор Едгар. Това е партньорът ми, детектив Бош. Имаме няколко допълнителни въпроса, ако не възразявате.
Трент не отвърна нищо и Едгар реши да вложи малко повече тежест в казаното, като бутна вратата и я отвори по-широко.
— Може ли да влезем? — попита той, макар вече да беше наполовина влязъл.