— Добре.
— Чух, че сега командвате парада.
Тя кимна. Бош започна да се изнервя. С нея се бяха виждали два пъти седмично по времето, когато му бяха наредили да излезе в отпуск за преодоляване на стрес. Беше й разказал за себе си неща, които никой друг никога не беше чувал. Не бяха разговаряли, след като се върна на работа.
До днешния ден.
— Познавахте ли Джулия Брашър? — попита той.
Не беше необичайно за полицейски психолог да присъства на погребение на служител — за да предложи утеха и съветите си на близките на загиналия.
— Не точно. Не лично. Като ръководител на отдела прегледах молбата й за постъпване и интервюто. С утвърдително мнение. — Тя го гледаше изучаващо. — Разбрах, че сте били близки. И че си бил очевидец на прострелването й.
От двете им страни минаваха хора. Инохос се приближи към Бош, за да не се чува за какво говорят.
— Не е времето и мястото, но искам да си поговорим за нея, Хари.
— Какво има да се говори?
— Искам да знам какво се случи. И защо.
— Инцидент. Говорете с Ървинг.
— Говорих. И не съм доволна. Съмнявам се, че и ти си.
— Вижте, докторе, тя е мъртва. Няма да…
— Аз подписах документите й. Благодарение на моя подпис тя получи значката. Ако сме направили пропуск — ако аз съм направила пропуск, искам да го знам. Ако е имало знаци, трябвало е да ги забележим.
Бош наведе поглед към тревата в краката им.
— Не се тревожете, имаше знаци, които аз трябваше да видя. Но също не събрах две и две.
Тя се приближи още, така че Бош нямаше накъде да отклони поглед.
— Значи съм права. Имало е и още.
— Нищо очевидно. Тя просто живееше на ръба. Поемаше рискове, включително и на работа. Опитваше се да докаже нещо. Не смятам, че е била уверена дори в желанието си да бъде полицай.
— Да доказва на кого?
— Не знам. На себе си, на някой друг.
— Хари, знам, че инстинктите ти работят безотказно. Какво още?
Бош сви рамене.
— Думи, постъпки… Имам белег от куршум на рамото. Пита ме за него. Казах й, че съм извадил късмет, че ме е ударил точно в костта. И… мястото, в което се е простреляла, е същото. Само… при нея… имаше и рикошет. Не го е очаквала.
Инохос кимна и зачака.
— Знаете ли, една мисъл ми се върти непрекъснато и това е непоносимо.
— Разкажи ми, Хари.
— Непрекъснато се повтаря в главата ми. Което видях и което знам. Тя насочи пистолета си към него. И си мисля, че ако не бях там и не бях извикал, щеше да го застреля. После щеше да постави пистолета си в ръцете му и да изстреля куршум в тавана или в някоя от колите. Или може би пак в него. Нямаше да е от значение, при положение че после щеше да може да твърди, че се е опитал дай отнеме оръжието.
— Да не би да ми казваш, че се е простреляла, за да има основание за пред другите да излезе герой?
— Не знам. Говореше как светът се нуждаел от герои. Особено сега. Казваше, че се надявала един ден да получи шанса да бъде герой. Но си мисля, че не е само това. Като че ли искаше да има и белега, и опита, придобит с него.
— И беше готова да убие за това?
— Не знам. Не знам дали изобщо има истина в думите ми. Знам, че макар и новобранец, тя беше достигнала точката на разделение между нас и тях, когато всеки, който не носи значка, е боклук. Може да е търсела изход…
Бош поклати глава и погледна встрани. Гробището вече беше почти безлюдно.
— Не знам. Като го казвам, ми звучи… Не знам. Шантав свят. — Той се отдръпна на крачка от Инохос. — Вероятно човек никога не може да познава друг човек достатъчно, нали? Може само да си го мисли. Може да си достатъчно физически близък с някого и да не знаеш какво всъщност става вътре в този човек.
— Така е, не можеш. Всеки има тайни.
Бош кимна и понечи да се отдалечи.
— Почакай, Хари. — Тя отвори чантата си и започна да рови в нея. — Все пак искам да поговорим. — Извади визитна картичка и му я подаде. — Искам да ми се обадиш. Абсолютно неофициално и конфиденциално. За доброто на управлението.
Бош едва не се изсмя.
— Управлението пет пари не дава. Управлението го е грижа за имиджа му, не за истината. А когато истината застрашава имиджа, да върви по дяволите истината.
— Мен ме е грижа, Хари. Както и теб.
Бош сложи картичката в джоба си.
— Добре, ще се обадя.
— Има и номера на мобилния ми телефон. — Тя протегна ръка и хвана неговата. — Ами ти, Хари? Наред ли са нещата при теб?
— Единствените изключения са, че я загубих и Ървинг ми каза да започна да мисля за пенсиониране. Всичко останало е наред.
Инохос се намръщи.
— Дръж се, Хари.
Бош кимна. Беше казал същото на Джулия малко преди смъртта й.
Инохос си тръгна и Бош продължи към гроба. Мислеше, че вече е останал сам. Взе шепа пръст от купчината и погледна в него. Цял букет и няколко цветя бяха пуснати върху капака на ковчега. Бош си спомни, че само преди две нощи беше държал Джулия в ръцете си. Искаше му се да беше предусетил какво може да се случи. Искаше му се да беше събрал отделните парчета навреме в ясната картина за това накъде се е отправила тя.