Реши да позвъни на специалните служби на отдела, след като получи потвърждение за костта. Стана и отиде да намери Гайо.
Докторът беше в кухнята — седеше зад една малка маса и пишеше в една тетрадка. При влизането му вдигна поглед и каза:
— Нахвърлям малко бележки за нараняването ви. Водя си записки за абсолютно всичките си пациенти.
Бош само кимна, въпреки че му се стори странно Гайо да описва какво е направил и с него.
— Тръгвам, докторе. Ще се върнем утре. В пълен състав, предполагам. Може да се наложи отново да използваме кучето ви. Ще бъдете ли тук?
— Ще бъда и ще се радвам да помогна. Как са ребрата?
— Болят.
— Само когато дишате, нали? Ще продължи така около седмица.
— Благодаря ви, че се погрижихте за мен. Не ви е нужна кутията за обувки, нали?
— Не, вече едва ли ще я използвам.
Бош тръгна вратата, но после пак се обърна към Гайо.
— Сам ли живеете тук?
— В момента, да. Жена ми почина преди две години. Месец преди златната ни сватба.
— Моите съболезнования.
— Дъщеря ми живее със семейството си в Сиатъл. Рядко ходя при тях.
Бош понечи да попита защо рядко, но си замълча, благодари още веднъж и си тръгна.
Докато караше към дома на Тереза Корасон на Хенкок Парк, държеше ръката си върху кутията за обувки, за да не се тресе или да се изплъзне от седалката. Почувства надигаща се боязън. Съдбата не му се беше усмихнала този ден. Беше попаднал на най-лошото, с което можеше да го сблъска работата му. Детски случай.
Престъпленията с деца те преследват. Дълбаят отвътре и оставят белези. Оставят те със съзнанието, че светът е пълен с изгубена светлина.
4.
Тереза Корасон живееше в къща в средиземноморски стил, с кръгла алея с езерце пред входа. Преди осем години, по време на кратката си връзка с Бош, живееше в двустаен апартамент. Телевизионната известност беше платила за къщата и съответстващия й стил на живот. Нищо не беше останало у нея от жената, която имаше навика да му се изтърсва без предупреждение в полунощ, с бутилка евтино червено вино и касета с любим филм. Безскрупулно амбициозната жена, която тогава още не се беше научила да използва положението си за лично обогатяване.
Бош съзнаваше, че понастоящем й напомня за това, което е била и което е загубила, за да се сдобие с това, което притежава. Нищо чудно, че пътищата им се пресичаха рядко и през дълги интервали и носеха отпечатъка на напрежение като при неизбежно посещение при зъболекар.
Той паркира пред входа и слезе от колата с кутията за обувки и снимките. Докато заобикаляше колата, погледна към езерцето и видя тъмните сенки на рибите. Усмихна се — сети се за филма „Китайският квартал“ и колко често го бяха гледали, когато бяха още заедно. Спомни си колко много £ харесваше съдебният лекар — той носеше черна касапска престилка и нагъваше сандвич, докато режеше някой труп. Съмняваше се, че Корасон има все още същото чувство за хумор.
Лампата над тежката дървена врата светна и Корасон отвори още преди да е стигнал до нея. Беше облечена в свободни черни панталони и кремава блуза. Вероятно щеше да излиза за новогодишно парти. Погледът й мина покрай него, към таратайката, която караше.
— Давай да приключваме с това преди колата ти да ми е оклепала камъните с масло.
— Здрасти, Тереза.
— Това ли е? — Тя посочи кутията за обувки.
— Да.
Той й подаде снимките и отвори кутията. Беше очевидно, че не се предвиждаше покана за чаша новогодишно шампанско.
— Тук ли ще я гледаш?
— Нямам много време. Мислех, че ще дойдеш по-бързо. Кой некадърник ги е правил?
— Некадърникът съм аз.
— Нищо не мога да кажа. Имаш ли ръкавици?
Бош извади една латексова ръкавица от джоба на якето си и й я подаде. Взе снимките и ги пъхна във вътрешния джоб на якето си. Тя си сложи ръкавицата, бръкна в кутията, извади костта и я завъртя на светлината. Бош мълчеше. Усещаше парфюма й. Силен, както винаги — остатък от дните, когато тя прекарваше по-голямата част от времето си в залите за аутопсия.
Разглеждането продължи пет секунди, после тя върна костта в кутията.