— Господин Делакроа, притеснявате ли се от разговора с мен?
— Не, разбира се.
— Усещате ли да сте заплашван или насилван по някакъв начин?
— Не, добре съм.
— Разговаряте с мен по собствена воля, така ли е?
— Така е.
— Добре тогава, кога извадихте тялото на сина си от багажника?
— По-късно. След като Шийла заспа, се върнах в колата и я закарах до място, където можех да скрия тялото.
— И къде беше това?
— Горе на хълмовете. Лоръл Кениън.
— Можете ли да си спомните по-точно къде?
— Не особено. Изкачих се на Лукаут, след училището. В този район. Беше тъмно и аз… пиех, защото се чувствах отвратително заради инцидента, разбирате ли.
— Инцидент?
— Че ударих Артър толкова силно.
— Значи нагоре след училището. Спомняте ли си на кой път бяхте?
— Уъндърланд.
— Уъндърланд? Сигурен ли сте?
— Не, но така мисля. През всичките тези години… Постарах се да забравя колкото е възможно повече.
— Искате да кажете, че сте били интоксикиран, когато сте скривали тялото?
— Бях пиян. Не смятате ли, че е било наложително в моето положение?
— Няма значение какво мисля аз.
Бош усети, че навлиза в опасни води. Като насочваше напълно искрените признания на Делакроа, беше изтръгнал и информация, която потенциално заплашваше заключението от разследването му. Пиянството на Делакроа обясняваше защо тялото е било положено в плиткия гроб набързо и покрито само с малко пръст и борови клони. Но същевременно Бош си припомни и собственото си трудно изкачване по склона — то би било още по-трудно за човек, погълнал алкохол, на когото се налага да влачи или носи тяло.
Без да става въпрос за раницата. Дали е била носена заедно с тялото, или Делакроа е изкачвал хълма повторно, намирайки неизвестно как мястото на пресния гроб?
Бош загледа изучаващо Делакроа, за да прецени как да продължи разпита. Изискваше се особено внимание. Нямаше смисъл да предизвиква отговори, с чийто анализ някой адвокат би могъл да им загуби дни в съда.
— Спомням си — внезапно включи без покана Делакроа, — че ми отне доста време. Прекарах почти цялата нощ извън къщи. И го прегърнах, колкото сили имах, преди да го поставя в дупката. Все едно му правех погребение. — Погледът на Делакроа търсеше одобрение за стореното на хълма.
Погледът на Бош беше напълно безизразен.
— Да продължим оттук — каза той. — Колко дълбока беше дупката, в която поставихте тялото?
— Най-много половин метър.
— Как я изкопахте? Носехте ли си инструменти?
— Не, не се бях сетил. Копах с ръце.
— Раницата?
— Сложих и нея в дупката. Но не съм много сигурен.
— Добре. Спомняте ли си нещо друго за това място? Беше ли стръмно, гладко или кално?
— Не помня.
— Имаше ли къщи наоколо?
— Имаше няколко наблизо, но никой не ме видя, ако това имате предвид.
Бош реши, че се насочва прекалено бързо по хлъзгава пътека, от гледна точка на закона. Затова реши да се върне назад и изчисти някои подробности.
— Кажете ми нещо за скейтборда на сина ви.
— Какво?
— Какво направихте с него?
Делакроа се замисли.
— Знаете ли, не си спомням точно.
— С него ли го заровихте?
— Не мога… не си спомням.
Бош изчака да чуе нещо повече, но Делакроа мълчеше.
— Добре, господин Делакроа, сега ще направим почивка, докато поговоря с партньора си. Искам през това време да помислите над това, за което разговаряхме току що. За мястото, където сте занесли сина си. Нужно ми е да си спомните повече. Също и за скейтборда.
— Ще се опитам.
— Ще ви донеса още кафе.
— Ще ви бъда благодарен.
Бош взе празните чаши и директно отиде в наблюдателната. Там се бяха разположили Едгар и още един мъж, когото Бош не познаваше. Мъжът разглеждаше Делакроа през стъклото, а Едгар тъкмо посягаше да изключи видеозаписа.
— Не изключвай — бързо изкомандва Бош.
Едгар отдръпна ръката си.
— Нека си работи. Ако започне да се сеща и за други неща, не искам после някой да каже, че сме му подсказали какво да говори.