— Нямаме избор. Става дума за брат й и за баща й.
Стигнаха до изхода на улица „Лос Анжелис“. След пет минути щяха да са на гърба на Паркър Сентър, където се отвеждаха задържаните.
— Какво ще й кажете?
— Каквото чухме от вас. Че вие сте убили Артър. Искаме да й го кажем преди да я нападнат репортерите или да го види по новините.
Делакроа кимна. Очите му срещнаха тези на Бош.
— Ще й предадете ли нещо от мен?
— Какво?
Бош бръкна във вътрешния си джоб за касетофона, но си спомни, че още не са му го върнали, и прокле и Брадли, и собствената си добра воля да сътрудничи на „вътрешни разследвания“.
— Просто й кажете, че съжалявам за всичко. Само това. Съжалявам за всичко. Така й кажете.
— Разбрах. Нещо друго?
— Не, само това.
Едгар се помести в седалката си, за да може да се извърне към Делакроа.
— Съжаляваш, а? — каза той. — Не е ли малко късничко, след двайсет години?
— Вие нищо не знаете — отвърна ядосано Делакроа. — Изплаках си очите за двайсет години.
— Да бе — не му остави последната дума Едгар. — Изплакал си ги в уискито. Но не е било достатъчен подтик преди да се появим. Недостатъчно, за да изпълзиш от бутилката, да се предадеш в полицията, за да може момчето ти да е извадено от оная мръсотия и да му се направи нормално погребение. Всичко, което е останало от него, са кости, разбираш ли? Кости.
Бош пак погледна в огледалото. Делакроа се наведе още повече напред, главата му се опря на облегалката на предна-та седалка.
— Не можех — каза той. — Дори не… — Раменете му се разтресоха от плач.
— „Дори не“ какво? — попита Бош.
Отговор не последва.
— „Дори не“ какво? — повтори Бош по-високо.
Чу се звук на повръщане.
— Мамка му! — изрева Едгар. — Знаех си!
Колата се изпълни с киселата миризма на повръщано със солиден примес на алкохол. Бош свали прозореца си до долу. Едгар направи същото. Колата зави пред Паркър Сентър.
— Твой ред е — каза Бош. — Последният път бях аз, с оня слабоумник, дето го извлякохме от бар „Мармаунт“.
— Знам, знам — каза Едгар. — Точно с това ми се занимаваше преди вечеря, ще знаеш.
Бош паркира на едно от местата, запазени за превозни | средства, каращи затворници. Към тях се насочи приемащ I полицай, застанал до вратата.
Бош се сети за оплакванията на Джулия относно чистенето на повърнато от задните седалки на патрулната. Все едно пак го сръга в насинените ребра, но това въпреки болката го накара да се усмихне.
38.
Шийла Делакроа носеше черен клин и дълга тениска, стигаща почти до коленете й. Беше без грим и лицето й се стори на Бош хубаво без боите и пудрата. Когато ги позна, очите й се разшириха.
— Не ви очаквах.
Не ги покани.
— Шийла, успяхме да идентифицираме останките от Лоръл Кениън като тези на брат ти Артър — каза Бош. — Съжалявам, че трябва да ти го съобщим. Може ли да влезем за няколко минути?
Тя се опря за момент на рамката на вратата. Бош се запита дали ще остане да живее тук, след като вече знае със сигурност, че Артър няма да се върне.
Шийла пристъпи встрани и им направи знак да влязат.
Всеки се настани на мястото си от предишната им среща в дневната. Бош забеляза познатата му вече кутия със снимки на масичката за кафе. Сега снимките бяха акуратно подредени. Шийла проследи погледа му.
— Слагах ги в ред. Отдавна се канех да го направя.
Бош я изчака да се настани и седна последен. По пътя насам с Едгар бяха разработили тактиката си за срещата. Шийла Делакроа щеше да е решаващ елемент в схемата им за делото. Разполагаха със самопризнанието на баща й и информацията, дадена им от костите. Но всичко щеше да се скрепи от нейната история. Нуждаеха се от нейния разказ за това какво означава да си израснал в този дом.
— Има и още, Шийла. Искахме да говорим преди да го видиш по новините. Късно днес баща ти беше обвинен в убийството на Артър.
— Боже мой! — Тя стисна юмруци и ги притисна до устата си.
— Задържан е в Паркър Сентър преди изправянето му пред съд утре и разглеждането на евентуална гаранция. От това, с което видях, че разполага, не вярвам да успее да събере гаранция в размер, какъвто ще поискат в неговия случай.
Шийла отвори очи.
— Трябва да има някаква грешка. Ами мъжът, който живееше от другата страна на улицата? Той се самоуби, значи сигурно е бил той.
— Ние не смятаме така, Шийла.
— Не е възможно да го е направил баща ми.
— Всъщност — вметна меко Едгар — той си призна.
Бош видя изненадата на лицето й. Което пък изненада него. Беше убеден, че тя винаги е носела в себе си подозрението към баща си.
— Разказа ни, че го е ударил с бейзболна бухалка, защото не отишъл на училище — продължи Бош. — Баща ти призна, че по това време пиел и ударите били прекалено силни.