Бош първо огледа пейките на публиката за Шийла Делакроа, но не я откри. Партньорът му и Портюгъл — младият прокурор, също липсваха. За сметка на това двама оператори подготвяха техниката си до бюрото на квестора. Позицията им осигуряваше пълна видимост на остъклената затворническа клетка, когато започнеше заседанието.
Бош мина през задната врата, извади значката си и я показа на квестора, който беше зает с разучаването на разпечатания списък на заседанията за деня.
— Има ли в списъка Самюъл Делакроа? — попита Бош.
— В сряда или в четвъртък е арестуван?
— В четвъртък. Вчера.
Квесторът отметна горната страница и мина с пръст по редовете на втората. Спря се на името на Делакроа.
— Намерих го.
— Кога е редът му?
— Имаме няколко от сряда преди него. Като дойде редът на четвъртък, ще зависи от това кой е адвокатът му. Частно или от общ характер е делото?
— Общ, мисля.
— Вървят поред. Говорим за час, поне. И то ако съдията започне навреме. Последното, което чух, беше, че още не е дошъл.
— Благодаря.
Бош тръгна към масата на прокурорите, като заобиколи две групички адвокати, които оживено обсъждаха делата си в очакване на появата на съдията. Зад масата се беше настанила непозната жена. Прокурорският помощник, най-вероятно. На такива като нея се възлагаха около осемдесет процента от случаите, тъй като повечето дела бяха незначителни и като такива не се даваха на отделен прокурор. Пред нея лежеше не много дебела купчина документи — сутрешните дела. Бош й показа значката си.
— Знаете ли дали Джордж Портюгъл ще се появи за насрочване на делото на Делакроа? От четвъртъчните е.
— Ще дойде — отговори жената. — Току-що говорих с него. — Погледна раната на бузата му и добави: — Няма да е по-рано от час. Делакроа има назначен служебен защитник. Сигурно доста боли, а?
— Само когато се усмихвам. Мога ли да ползвам телефона ви?
— Докато се появи съдията.
Бош вдигна слушалката и избра номера на прокуратурата три етажа по-нагоре. Поиска да говори с Портюгъл и го прехвърлиха на вътрешния му номер.
— Ало, Бош е. Става ли да се кача? Трябва да поговорим.
— Тук съм, докато ме повикат на заседание.
— След пет минути съм при теб.
Помоли квестора да упъти към прокуратурата детектив Едгар, когато се появи, и получи уверение, че ще бъде направено.
Коридорът пред залата вече гъмжеше от адвокати и граждани, дошли по свои дела в съда. Сякаш всички говореха по мобилните си телефони. Мраморният под и високият таван отразяваха гласовете и ги умножаваха в ужасна какофония. Бош се мушна в малкото ведомствено барче и му се наложи да чака пет минути на опашка за чаша кафе. След което се заизкачва по аварийното стълбище — не му се губеше повече време в очакване на някой от свръхбавните асансьори.
В кабинета на Портюгъл го очакваше и Едгар.
— Започнахме да се чудим къде може да си — посрещна го прокурорът.
— Какво ти е станало? — попита Едгар, щом видя бузата му.
— Дълга история, която имам намерение да разкажа.
Той се настани в свободния стол пред бюрото на Портюгъл и остави кафето си на пода, защото се усети, че не е взел и за тях, и му стана неудобно. Отвори куфарчето си и извади сгънат брой на „Лос Анжелис Таймс“.
— Та какво става? — Портюгъл очевидно нямаше търпение да узнае причината за това непредвидено събиране.
Бош започна да разгъва вестника.
— Става това, че сме обвинили не когото трябва и ще е най-добре да се заемем да оправим грешката преди да са му друснали обвинение.
— Леле майко! Знаех си, че ще чуя нещо такова от теб — каза Портюгъл. — Не съм сигурен, че искам да слушам по-нататък. Объркваш опечената работа, Бош.
— Хич не ме е грижа. Този човек не е виновният, и толкова.
— Но той ни каза, че го е направил. Няколко пъти го повтори.
— Остави Хари да каже каквото има — намеси се Едгар. — Не е желателно да се оплескваме.
— Може и да е малко късничко.
— Продължавай, Хари. Какво има?
Бош им разказа за разходката си с куклата.
— Изкачих се едвам-едвам — каза той и докосна бузата си за илюстрация. — Но мисълта ми е, че Де…
— Изкачил си се — прекъсна го Портюгъл. — Значи и Делакроа е могъл да се изкачи. Къде е проблемът?
— Проблемът е, че аз го направих на трезва глава, а той е бил пиян. Аз също така знаех пътя. Знаех, че горе има равно място. Той не е знаел.
— Глупости без значение.
— Глупости са приказките на Делакроа. Никой не е влачил тялото на детето догоре. То е било живо по това време. Някой го е убил чак там, на хълма. Портюгъл заклати раздразнено глава.