Сам в тъмната кухня, Бош се стараеше да не издава обзелите го емоции.
Сякаш доловил чувствата му, Ървинг добави:
— Детектив, може да се изживявате като света вода ненапита, след като сте газили в ямата с лайната. Обаче не си го и помисляйте. Не си правете предположения. Не правете грешки. Ако сгрешите, аз първи ще науча. Ясен ли съм?
— По-ясно няма накъде.
Ървинг затвори без повече разяснения. Бош остана в мрака, притиснал слушалката до ухото си, докато не го стресна пискливият тон на централата. Затвори и се върна в дневната. Помисли си да се обади на Киз, но реши да изчака. Почувства нещо твърдо да го подпира в бедрото, когато седна на люлеещия стол. Знаеше, че не е пистолетът, защото го беше свалил. Бръкна в джоба си и извади касетофона.
Включи го и чу размяната си на реплики с репортерката пред къщата на Трент във вечерта на самоубийството му. Връхлетя го чувство на вина за това, което може би трябваше да направи тогава, за да я възпре.
На мястото, където се чуваше затръшването на вратата на колата му, Бош спря касетата и я върна в началото на записа, — сети се, че все още не е прослушал целия разпит на Трент, защото през по-голямата му част се разхождаше из къщата и оглеждаше. Реши да го направи сега. Щеше да му послужи като отправна точка за работата през уикенда.
Докато слушаше, се опита да анализира думи и изречения в опит да надуши потенциален убиец. През цялото време му се налагаше да се бори с инстинкта си, който убедително му говореше, че отчаяните протести на Трент са на невинен човек. А това беше в противоречие с наскоро наученото. Дъската за скейтборд, намерена в гаража на Трент, носеше инициалите на момчето и годината на убийството. Твърда опорна точка в хипотезата за убиеца.
Прослушването на целия разпит не породи гениални идеи, затова Бош върна касетата още веднъж. И скоро долови нещо, от което кръвта нахлу в лицето му. Върна и за трети път прослуша размяната на реплики между Едгар и Трент, привлякла вниманието му. Беше пропуснал важността й, до този момент:
— Харесваше ли ви да гледате как децата си играят, Трент? — попита Едгар.
— Не можех да ги видя, ако бяха в гората. Понякога се качвах с колата или разхождах кучето, докато беше живо, и виждах деца да се катерят нагоре. Момиченцето от другата страна на улицата. Децата на Фостърови. Всички деца от квартала. Правото на преминаване е на общината — това е единственият неразработен парцел наоколо. Затова се качваха там да играят. Някои съседи мислеха, че по-големите се качват, за да пушат, и се притесняваха, че може да причинят огромен пожар.
Той спря записа и се върна в кухнята. Едгар отговори след първия сигнал. Беше още само девет и по гласа му можеше да се разбере, че не е заспал.
— Не си донесъл нищо от работата със себе си, предполагам?
— Например?
— Списъците с имената и адресите?
— Не, Хари, останаха в службата. Какво има?
— Не съм сигурен. Спомняш ли си днес, като правеше схемата върху дъската, дали в нея имаше някой си Фостър?
— Фостър?
Зачака отговор, но Едгар мълчеше.
— Джери, спомняш ли си?
— По-полека, Хари. Мисля.
Още мълчание.
— Нямаше Фостър — каза накрая Едгар. — Поне не помня да е имало.
— Сигурен ли си?
— Стига де, Хари. Схемата не е пред очите ми. Защо е толкова важно?
— Ще ти звънна пак.
Бош взе телефона в трапезарията, където беше куфарчето му, извади дневника на разследването и бързо отгърна на страницата с имената на обитателите на Уъндърланд Авеню, с адресите и телефонните номера. Нямаше семейство Фостър. Вдигна слушалката и набра. След четирикратно прозвучаване на сигнала му отговори познат глас.
— Доктор Гайо, обажда се детектив Бош. Прекалено късно ли се обаждам?
— Здравейте, детектив. За мен не е късно. Четиридесет години са ми звънели по всяко време на нощта. Девет часът ли е? Девет е за аматьори. Как е положението с многобройните ви наранявания?
— Няма проблем с тях, докторе. Не разполагам с много време и ми е необходимо да ви задам няколко въпроса, свързани с квартала.
— Да?
— През хиляда деветстотин и осемдесета на вашата улица живяло ли е семейство Фостър?
— Мисля, че не — отговори Гайо след известен размисъл. — Не помня никой с името Фостър.
— Добре. В такъв случай можете ли да ми кажете дали на улицата ви са живели хора, грижещи се за деца?
Този път отговорът дойде без замисляне:
— Да. Семейство Блейлок. Много добри хора. Помогнаха на много деца. Много им се възхищавах.
Бош си записа името на първата страница на дневника и прелисти отново до списъка на обитателите. Там не беше отбелязано семейство Блейлок.