— Спомняте ли си малките им имена?
— Дон и Одри.
— Спомняте ли си кога са се преместили от квартала?
— О, поне преди десет години. След като и последното дете порасна, вече не се нуждаеха от толкова голяма къща.
Продадоха я и се преместиха.
— Някаква представа къде? Все още ли са някъде в района?
Гайо не отговори веднага. Бош зачака.
— Опитвам се да си спомня — каза докторът. — Сигурен съм, че го знам.
— Спокойно, докторе, не бързайте — каза Бош, въпреки че желаеше точно обратното.
— Знаете ли какво? Пазя всичките получени картички за Коледа в една кутия. За да знам на кого да изпратя аз картичка на следващата. Съпругата ми винаги правеше така. Почакайте да намеря кутията. Одри все още редовно ми изпраща картичка всяка Коледа.
— Намерете кутията, докторе. Ще почакам.
Гайо се върна на телефона след няколко минути. През цялото време Бош чакаше с приготвена химикалка.
— Детектив Бош, намерих картичката.
Гайо продиктува адреса и Бош едва се удържа да не въздъхне от облекчение. Дон и Одри Блейлок не бяха отишли в Аляска или някое също толкова отдалечено кътче на земното кълбо. До новото им местонахождение се стигаше с кола. Той благодари на доктор Гайо и затвори.
48.
В осем часа събота сутринта Бош седеше в таратайката си и наблюдаваше една малка дървена къща на една пресечка от основната артерия на Лоун Пайн — градче на три часа път северно от Лос Анжелис, в подножието на Сиера Невада. Отпиваше студено кафе от пластмасова чаша, още една беше приготвена за по-късно. Костите го боляха от студа, от нощта, прекарана в шофиране и после в опити да спи в колата. Беше пристигнал в малкия планински градец твърде късно, за да си намери стая в мотел. А и му беше известно, че по принцип не е желателно да се избере Лоун Пайн за прекарване на уикенда без предварителна резервация.
С пукването на зората сиво-синята грамада на планината се извиси зад града и го смали до действителните му размери — съвсем незначителни пред лицето на природата. Бош погледна към връх Уитни — най-високата точка на Калифорния. Върхът си беше там открай време и щеше да е там много след изчезването на човешкия вид. Тази мисъл някак си го примиряваше с нещата от живота, които знаеше. Беше гладен и изпитваше желание да отскочи до градчето за стек с пържени яйца. Но не можеше да помръдне от поста си. Хората се местеха от Лос Анжелис в Лоун Пайн не само от омраза към тълпите, смога и ритъма на живот в метрополиса. Но също и заради любовта към планината. Бош не възнамеряваше да рискува да изпусне Дон и Одри Блейлок, ако излязат на сутрешна разходка, само за да се натъпче.
Чакаше появата на някакъв признак на живот в къщата — включено осветление или появата на вратата на някой, който да прибере оставените преди два часа вестници. Купчинката беше тънка и най-вероятно в нея не се съдържаше „Лос Анжелис Таймс“. Хората от Лоун Пайн пет пари не даваха за Лос Анжелис, нито пък за неговите убийства или детективи.
В девет часа от комина на къщата започна да се вие дим. След няколко минути мъж на около шейсет, навлякъл жилетка, се показа и прибра вестника. Хвърли поглед към колата на Бош и влезе обратно.
Бош не се криеше. Подкара колата и я спря на входната алея пред къщата на семейство Блейлок. Мъжът, който бе взел вестника, отвори вратата още преди Бош да позвъни.
— Господин Блейлок?
— Да, аз съм.
Бош му показа полицейските си документи.
— Дали е удобно да поговоря с вас и съпругата ви? Отнася се до разследване, което водя.
— Сам ли сте?
— Да.
— От колко време сте навън?
Бош се усмихна.
— От около четири часа. Пристигнах твърде късно, за да си намеря стая.
— Влезте. Кафето е сложено.
— Дано да е горещо.
Домакинът му го поведе към едно канапе и няколко стола, разположени до камината.
— Ще се върна със съпругата ми и кафето.
Бош пристъпи към стола най-близко до камината. Точно преди да седне забеляза множеството фотографии, закачени на стената зад канапето, и отиде да ги разгледа. Всичките бяха на деца. От всякакви раси. Две от децата бяха с очевидни физически или умствени недъзи. Питомците. Бош се върна на стола, седна и зачака.
Блейлок се върна с голяма чаша димящо кафе. Зад него вървеше жена, видимо малко по-възрастна от съпруга си. Очите й все още не бяха съвсем прояснени от съня, но изражението й беше добродушно.
— Това е Одри, съпругата ми — каза Блейлок. — Черно ли пиете кафето? Всички полицаи, които познавам, го пият черно.
Съпругът и съпругата се настаниха един до друг на канапето.