— Замесено ли е някое от нашите деца? — попита Одри.
— Не знам, госпожо. Не знам кой е живял с вас. Както казах, опитваме се да съберем пълна информация за обитателите на квартала. Хората, които са живели там, ще ни служат за отправна точка.
— Сигурна съм, че от отдела по младежки въпроси ще са в състояние да ви помогнат.
— Всъщност сега е дирекция по въпросите на децата. И няма да са в състояние да ни помогнат по-рано от понеделник, госпожо Блей л ок. А става дума за убийство и се нуждаем от информацията веднага.
— Ами, трудно ще е да си спомним кой е бил при нас във всеки определен период — каза Дон Блейлок. — Има някои, за които веднага се сещаме — като Бени, Джоди и Франсис. Но, както каза Одри, всяка година идваха и си отиваха по няколко деца. Тях е трудно да си припомним. Да видим, хиляда деветстотин и осемдесета… — Той се изправи и се обърна така, че да вижда всичките снимки на стената. Посочи една, на чернокожо момче на около осем години. — Това е Уилям. Той беше през осемдесета. Той…
— Не, не беше — прекъсна го Одри. — Дойде през осемдесет и четвърта. Не помниш ли, олимпийските игри? Ти му направи факел от станиол.
— О, да, осемдесет и четвърта.
Бош се размърда на стола. Близостта на камината ставаше твърде осезателна.
— Да започнем с трите деца, които споменахте. Бени и другите две. Как са пълните им имена?
Казаха му пълните им имена и телефонни номера за контакт за двете деца.
— Бени почина преди шест години — каза Одри. — Множествена склероза. Беше ни много скъп.
Бош замълча, колкото налагаше приличието.
— Някой друг? Нямате ли дневници за децата, които сте отглеждали и за колко дълго?
— Имаме, но не са при нас. Съхраняват се в Лос Анжелис. — Дон щракна с пръсти. — Знаете ли, имаме пълен списък с имената на всяко дете, на което сме се опитали да помогнем. Само че не е подреден по години. И без това няма да ви е необходим целият. Дали ще ви е от полза, как мислите?
Бош забеляза гневния поглед, който Одри хвърли на съпруга си. Инстинктът й налагаше да защитава децата си от всякаква заплаха, въображаема или не.
— Да, ще бъде от голяма помощ.
Блейлок излезе от стаята и Бош погледна Одри.
— Вие не искахте да ми дава списъка. Защо, госпожо Блейлок?
— Защото не смятам, че сте откровен с нас. Вие търсите нещо. Нещо, което да отговори на нуждата ви. Не сте карали три часа посред нощ от Лос Анжелис само за да задавате рутинни въпроси, както се изразихте. Знаете какъв е произходът на децата. При нас не са идвали само ангелчета. Не искам никое от децата да отговаря по обвинение само заради миналото си.
Бош изчака, за да е сигурен, че е свършила.
— Госпожо Блейлок, били ли сте в приюта „Макларън“?
— Разбира се. Няколко от нашите деца дойдоха оттам.
— И аз съм от „Макларън“. Бил съм и в няколко други подобни домове, където не се задържах дълго. Аз съм едно от тези деца и знам какво представляват. Знам също, че някои от тези сиропиталища могат да дарят любов или могат да бъдат по-лоши и от мястото, откъдето са те взели, за да отидеш там. Знам, че някои от хората, които подслоняват безпризорни, могат да ги гледат като собствени деца и че други се интересуват само от чековете от службата за деца.
— Няма значение — отвърна тя след известна пауза. — Вие търсите да изградите мозайката си с всяко парче, което можете да напаснете.
— Грешите, госпожо Блейлок. И за мен също.
Блейлок се върна с някаква зелена папка. Сложи я на квадратната масичка за кафе и я отвори. Джобовете й бяха натъпкани със снимки и писма. Одри продължи мисълта си:
— Съпругът ми работеше за градската управа, точно като вас, и няма да му е драго да чуе какво казвам. Но аз не ви вярвам, нито вярвам, че ни казвате истинските причини за идването си. Не сте честен с нас.
— Одри! — повиши глас мъжът й. — Човекът се опитва да си върши работата.
— И ще ни наговори какво ли не, само да я свърши. И ще нарани децата ни, за да я свърши.
— Одри, моля те!
Дон Блейлок подаде на Бош един лист, изписан с имена, и си го дръпна още преди Бош да е успял да го прочете. Сложи го на масичката и започна да поставя кръстчета до някои от имената, като обясняваше:
— Направихме списъка, за да не изгубим ничии следи. Може да се изненадате, че е възможно да обичаш някого повече от себе си, но когато трябва да запомниш двайсет или тридесет рождени дни, винаги някой остава забравен. Отбелязвам децата, които дойдоха при нас след хиляда деветстотин и осемдесета. Одри ще провери още веднъж списъка за сигурност.
— Не, няма.
Мъжете не й обърнаха внимание. Очите на Бош се движеха по листа по-бързо от молива на Блейлок. Пръстът му се протегна към едно име във втората половина на списъка.