— Кажете ми за това дете.
— Кой е това? — попита Одри.
— Джони Стоукс — отговори Бош. — Бил е при вас през осемдесета, нали?
— Нали ти казах? — каза Одри на съпруга си и изгледа сърдито Бош. — Знаел е за Джони преди да дойде. Права бях, че не е честен човек.
49.
Когато Дон Блейлок отиде до кухнята за втора кана кафе, Бош вече беше изписал две страници с бележки за Джони Стоукс. Беше дошъл в дома на Блейлок по препоръка на отдела за младежки въпроси през януари хиляда деветстотин и осемдесета, а през юли следващата година беше последвал арестът му за кражба на кола. Втората му кражба на кола. Затворен в изправителния дом за малолетни „Силмар“. Към края на превъзпитателния му период върнат със съдебно решение на родителите си. Въпреки че чували за него от време на време и дори се виждали по време на редките му посещения в квартала, грижите по останалите деца били достатъчни постепенно да прекъснат връзката им.
Когато съпругът отиде за кафе, Бош се подготви за период на неудобно мълчание в компанията на Одри. Но тя го заговори:
— Дванайсет от нашите деца завършиха колеж. Две се отдадоха на военна кариера. Едно последва Дон в пожарната. Сега работи във Вали. Никога не сме мислели, че сме постигнали успех с всичките. Просто им давахме всичко, на което сме способни. Понякога или обстоятелствата, или съдът, или властите, занимаващи се с детските въпроси, ни пречеха да помогнем. Джон беше един от тези случаи. Той направи грешка, а сякаш вината беше наша. Взеха ни го… преди да успеем да му помогнем.
Бош запази мълчание.
— Изглежда, вече сте се запознавали с него — продължи Одри. — Разговаряли ли сте?
— Да, за кратко.
— В затвора ли е?
— Не.
— Какъв е животът му, откакто… беше при нас?
— Не е вървял на добре. Наркотици, многократни арести, затвор.
Тя кимна тъжно.
— Мислите ли, че той е убил момчето в нашия квартал? По времето, когато е живял у нас?
Бош се опасяваше, че ако отговори истината, рискува да разруши целия й свят, изграждан толкова години и закачен сега на стената.
— Не бих могъл да кажа. Но знаем, че е бил приятел на убитото момче.
Дон Блейлок влезе в стаята, добави в огъня една цепеница и каза:
— Кафето ще е готово след минута.
— Благодаря. — Бош се изправи. — Имам някои неща в колата, които бих искал да погледна.
И излезе. Грабна куфарчето си от предната седалка, след това взе кашончето с дъската за скейтборд от багажника. Може би си струваше да го покаже на семейство Блейлок. Тъкмо затваряше капака на багажника, когато телефонът му звънна. Беше Едгар.
— Хари, къде си?
— В Лоун Пайн.
— В Лоун Пайн?! Какво правиш там, по дяволите?
— Нямам време да говоря. Ти къде си?
— На работното си място. Както се разбрахме. Ти нали…
— Слушай, ще ти се обадя след час. Междувременно обяви отново Стоукс за издирване.
— Какво?
— Казах пак да пуснеш Стоукс за издирване. Трябва да го заловим.
— Защо?
— Защото той го е направил. Той е убил момчето.
— Какво значи пък това, Хари?
— Ще ти се обадя след час. Пусни го за издирване.
Бош прекъсна връзката и изключи телефона си. Когато се върна в къщата, извади от куфарчето си плика със семейни снимки, заети от Шийла Делакроа, раздели купчината на две и подаде на Дон и Одри по няколко от снимките.
— Вижте момчето на тези снимки и ми кажете дали някога е идвало у вас, с Джони или някой друг.
Двамата разгледаха снимките, после си ги размениха, накрая поклатиха глави отрицателно и му ги върнаха.
— Не ни е познат — каза Дон.
Бош прибра снимките в куфарчето, извади дъската за скейтборд от кашона и я вдигна.
— Някой от вас…
— Това е на Джони — веднага каза Одри.
— Сигурна ли сте?
— Да. Когато… го взеха от нас, той я остави. Казах му, че е у нас, и звънях у тях, но той така и не дойде да си я вземе.
— Откъде сте сигурна, че точно тази е неговата?
— Не обичам черепи и кости. По това я запомних.
Бош прибра дъската.
— Какво стана с нея, след като той не си я взе?
— Продадохме я — обясни Одри. — Когато след тридесетгодини служба Дон се пенсионира и решихме да се преместим, разпродадохме всичко ненужно. Направихме гаражна разпродажба.
— Продадохме почти всичко в къщата — добави съпругът й. — Тогава продадохме и дъската.
— Помните ли на кого?
— На съседа до нас. Господин Трент.
— Кога?
— През лятото на деветдесет и втора. Веднага след продажбата на къщата. Все още бяхме във владение.
— Как така си спомняте, че сте я продали на господин Трент? От деветдесет и втора мина много време.