Майката на Басима си пое дълбоко дъх.
— Бог знае най-добре — каза тихо, като че ли повече на себе си, отколкото на Нахри.
Нямаше обаче повече сълзи. Вместо това пред очите на Нахри, тя взе ръката на дъщеря си; вече изглеждаше по-примирена. Басима се усмихна.
Думите на Якуб се промъкнаха в сърцето на Нахри при тази трогателна гледка. Нямаш нито семейство, нито съпруг, които да се грижат за теб, да те защитят…
Тя се изправи.
— Извинете ме.
Като кодия нямаше друг избор, освен да остане, докато не поднесат яденето, кимайки учтиво, докато жените клюкарстваха, и опитвайки се да избегне една възрастна братовчедка, в чиито гърди усети да се разпростира злокачествена маса. Никога не се бе опитвала да излекува нещо такова и не мислеше, че е добра идея да пробва точно сега… макар че от това не й беше по-лесно да преглътне гледката на усмихнатото лице на жената.
Церемонията вече беше на привършване. Кошницата й беше пълна с най-различните монети, които се използваха в Кайро: очукани медни филси, няколко сребърни пари и един-единствен древен динар от семейството на Басима. Някои от жените бяха оставили дребни, евтини бижута, разменени за благословията, която тя би трябвало да им донесе. Нахри даде на Шамс и Рана по две пари и ги остави да вземат по-голямата част от бижутата.
Тъкмо завързваше шала около главата си и избягваше целувките на семейството на Басима, когато усети как косъмчетата на тила й настръхнаха. Достатъчно дълги години беше следила хора и на свой ред беше следена, за да не разпознае усещането. Вдигна очи.
От другия край на двора Басима се взираше в нея. Беше напълно неподвижна, крайниците й бяха съвършено овладени. Нахри срещна погледа й, изненадана от спокойствието на момичето.
Имаше нещо любопитно и преценяващо в тъмните очи на Басима. А после, в мига, в който Нахри го забеляза наистина, то изчезна. Момичето отново долепи длани и започна да се полюшва, танцувайки така, както Нахри му беше показала.
2. Нахри
Нещо се случи с онова момиче.
Нахри ровеше из трохите от отдавна изядения си фитеер[10]. Мозъкът й бушуваше след зара и тя бе седнала в едно местно кафене, вместо да се прибере у дома; часове по-късно все още беше тук. Въртеше чашата си и червените останки от чая й от хибискус се поклащаха по дъното.
Нищо не се случи, идиотка такава. Никакви гласове не си чула. Прозя се и като облегна лакти на масата, затвори очи. След срещата преди зазоряване с пашата и дългата разходка през града беше изтощена.
Тихо прокашляне привлече вниманието й. Отвори очи и видя мъж с увиснала брада и обнадеждено изражение да се помайва край масата й.
Преди той да успее да каже каквото и да било, Нахри извади камата си и удари с дръжката й по дървената маса. Мъжът изчезна, а в кафенето се възцари тишина. Нечие домино се разпиля по пода.
Собственикът на заведението я изгледа яростно и тя въздъхна, знаейки, че ще я изхвърлят. Първоначално беше отказал да я обслужи с думите, че никоя почтена жена не би посмяла да излезе сама по тъмно, още по-малко пък да посети кафене, пълно с непознати мъже. След като на няколко пъти бе настоял да се увери, че мъжете в семейството й знаят къде е, гледката на монетите от зара най-сетне му беше затворила устата, ала Нахри подозираше, че това кратко примирие е на път да свърши.
Изправи се, пусна няколко монети на масата и си тръгна. Улицата беше тъмна и необичайно пуста; наложеният от французите вечерен час беше уплашил дори най-големите любители на нощта в Египет и ги беше накарал да си стоят вкъщи.
Нахри вървеше с наведена глава, но много скоро осъзна, че се е изгубила. Въпреки че луната грееше ярко, тази част на града й беше непозната и тя мина по една и съща уличка два пъти, опитвайки се безуспешно да открие главния път.
Уморена и раздразнена, Нахри спря пред входа на една притихнала джамия, обмисляйки дали да не се подслони тук за през нощта. Гледката на един далечен мавзолей, издигащ се над кубето на джамията, привлече погледа й. Тя застина. Ел Арафа: Градът на мъртвите.
Разпростираща се, обичана маса от погребални поля и гробове, Ел Арафа отразяваше обсебеността на Кайро от всичко, свързано с погребенията. Гробището се простираше покрай източния край на града, гръбнак от ронещи се кости и гниеща плът, където почиваха всички, от основателите на Кайро до неговите наркомани. И докато една чума не се беше погрижила за недостига на жилища в Кайро преди няколко години, беше служил дори като подслон за преселниците, които нямаха къде другаде да отидат.