С лъка в ръка, той най-сетне се надигна и хвърли поглед по алеята, очевидно търсейки онзи, който — как се беше изразил? — го беше „призовал”. Въпреки че не изглеждаше много по-висок от нея, огромният набор от оръжия, достатъчен, за да се справи с цял взвод френски войници, беше ужасяващ и мъничко нелеп. Като онова, с което би се окичило едно момченце, докато си играе на древен воин.
Воин. О, в името на Всевишния…
Търсеше нея. Нахри бе тази, която го беше призовала.
— Къде си? — изрева той, пристъпвайки напред с вдигнат лък. Идваше опасно близо до надгробния камък, зад който се беше скрила. — Ще те разкъсам на четвъртини!
Говореше езика й с образовано произношение, поетичният му тон беше в разрез с ужасяващата заплаха.
Нахри нямаше никакво желание да научи какво означава да те „разкъсат на четвъртини”. Изу сандалите си и когато той подмина надгробния камък, бързо се изпрани и побягна безшумно по противоположната алея.
За съжаление, беше забравила за кошницата си. Когато се раздвижи, монетите се раздрънчаха в тихата нощ.
— Спри! — изрева мъжът.
Нахри затича още по-бързо, босите й крака тупкаха по земята. Свърна в една лъкатушеща алея, а после в друга, надявайки се да го обърка.
Зърна една притъмняла врата и се шмугна вътре. Гробището беше тихо, не се чуваше тропот на преследващи крака, нито гневни заплахи. Нима се беше изплъзнала?
Нахри се облегна на студения камък, мъчейки се да успокои дишането си. Отчаяно й се искаше камата й да беше у нея… не че би била кой знае каква защита срещу въоръжения до зъби мъж, който я преследваше.
Не мога да остана тук. Само че не виждаше нищо, освен гробове пред себе си, и нямаше представа как да се добере до улицата. Стисна зъби, опитвайки се да събере малко кураж.
Моля те, Боже… или който и да слуша — помоли се тя. — Нека се измъкна от това и се кълна, че още утре ще помоля Якуб да ми намери жених. И никога вече няма да водя нито един зар.
Тя направи колеблива крачка.
Във въздуха изсвистя стрела.
Нахри изпищя, когато тя бръсна слепоочието й. Залитна напред и когато вдигна ръка към главата си, пръстите й начаса станаха лепкави от кръв.
— Спри, където си — разнесе се студеният глас, — или следващата ще се забие в гърлото ти.
Нахри замръзна, притиснала ръка към раната си. Кръвта вече се съсирваше, но не искаше да даде на създанието повод да й направи още една дупка.
— Обърни се.
Тя преглътна страха си и се обърна, като внимаваше да не движи ръце и да не вдига очи от земята.
— М-моля те, не ме убивай — заекна. — Не исках да…
Мъжът — или каквото и да беше — си пое рязко дъх, звук, прозвучал като угасен въглен.
— Ти… ти си човешко същество — прошепна. — Откъде знаеш дивастийски? Как изобщо ме чуваш?
— Аз…
Нахри замълча за миг, удивена най-сетне да научи името на езика, който знаеше от детството си. Дивастийски.
— Погледни ме.
Той дойде по-близо и въздухът стана топъл от миризмата на изгорен цитрус.
Сърцето на Нахри биеше толкова силно, че тя го чуваше в ушите си. Пое си дълбоко дъх, заповядвайки си да срещне погледа му.
Лицето му беше закрито, като на пътник в пустинята, но дори да беше открито, съмняваше се, че би видяла нещо друго освен очите му. По-зелени от изумруди, те бяха едва ли не прекалено ярки, за да погледнеш право в тях.
Присвиха се и ръката му отметна кърпата от главата й. Нахри потръпна, когато пръстите му докоснаха дясното й ухо. Бяха толкова горещи, че дори мимолетният допир опърли кожата й.
— Шафит — каза тихо, ала за разлика от останалите му думи тази й беше непозната. — Свали ръката си, момиче. Нека видя лицето ти.
Отмести ръката й, преди тя да успее да се подчини. Досега кръвта й вече се беше съсирила. Изложена на въздуха, раната сърбеше; Нахри знаеше, че кожата заздравява пред очите му.
Той отскочи назад и едва не се блъсна в насрещната стена.
— Окото на Сулейман! — Огледа я от главата до петите, душейки въздуха като куче. — Как… как го направи? — поиска да узнае. Ярките му очи лумнаха. — Това някакъв трик ли е? Клопка?
— Не! — Нахри вдигна ръце, молейки се да изглежда невинна. — Никакъв трик, никаква клопка, кълна се!
— Гласът ти… ти си тази, която ме призова. — Вдигна ятагана и допря извитото му острие до гърлото й леко, като ръката на любовник. — Как? За кого работиш?
Стомахът на Нахри се сви. Тя преглътна, устоявайки на порива да се дръпне от острието до гърлото си — несъмнено подобно движение нямаше да завърши добре.