Мислеше трескаво.
— Знаеш ли… тук имаше едно друго момиче. Бас държа, че то те е повикало. — Тя посочи към противоположната алея с един пръст, опитвайки се да придаде уверено звучене на гласа си. — Тръгна натам.
— Лъжкиня! — изсъска мъжът и студеното острие се притисна по-плътно. — Нима мислиш, че не разпознавам гласа ти?
Нахри изпадна в паника. Обикновено много я биваше под напрежение, ала нямаше особен опит в надхитрянето на разлютени огнени духове.
— Съжалявам! Аз… аз просто изпях една песен… нямах намерение да… ау! — извика, когато той притисна по-силно острието във врата й, порязвайки я леко.
След това го отдръпна и го повдигна към лицето си, изучавайки петното от кръв върху металната му повърхност. Подуши го и го поднесе към кърпата, закриваща лицето му.
— О, господи… — Стомахът на Нахри се сви. Якуб беше прав. Беше се оплела с магия, която не разбираше, и сега щеше да си плати за това. — Моля те… направи го бързо. — Опита да се стегне. — Ако ще ме изядеш…
— Да те изям? — Той издаде отвратен звук. — Мирисът на кръвта ти е достатъчен, та да ми се отяде за цял месец. — Той отпусна меча. — Миришеш на родена от пръст. Не си илюзия.
Нахри примига, но преди да успее да попита нещо за тези странни думи, земята се разлюля яростно.
Мъжът докосна гроба до тях, а после изгледа надгробните камъни с подчертано нервен поглед.
— Това гробище ли е?
Според Нахри това бе повече от очевидно.
— Най-голямото в Кайро.
— В такъв случай не разполагаме с много време. — Мъжът плъзна поглед нагоре-надолу по алеята, преди отново да се обърне към нея. — Отговори ми и бъди бърза и честна. Имаше ли намерение да ме призовеш тук?
— Не.
— Имаш ли семейство?
Как е възможно това да има някакво значение?
— Не, само аз съм.
— Правила ли си нещо такова преди? — поиска да узнае той с настойчив глас. — Нещо необичайно?
Откакто се помня. Нахри се поколеба. Ала колкото и да беше ужасена, звукът на родния й език беше опияняващ и тя не искаше този загадъчен непознат да престане да говори.
Така че отговорът изскочи от нея, преди да е успяла да помисли.
— Никога досега не съм „призовавала някого”, но се изцелявам сама. Както видя. — Тя докосна кожата на слепоочието си.
Мъжът се взря в лицето й и очите му станаха толкова ярки, че Нахри бе принудена да извърне поглед.
— Можеш ли да лекуваш и други?
Зададе въпроса със странно мек и отчаян тон, сякаш едновременно знаеше и се боеше от отговора.
Внезапно земята хлътна и надгробният камък под тях стана на прах. Нахри ахна и погледна към постройките наоколо, дала си сметка изведнъж колко древни и нестабилни изглеждат.
— Земетресение…
— Де такъв късмет.
Мъжът мина пъргаво покрай рухналия надгробен камък и сграбчи ръката й.
— Хей! — възнегодува Нахри; горещият му допир пареше през тънкия й ръкав. — Пусни ме!
Той я стисна по-силно.
— Как да се измъкнем от тук?
— Никъде няма да ходя с теб!
Нахри опита да се откопчи, а после замръзна.
Две слаби, превити фигури стояха в края на една от тесните пътеки в гробището. Трета се подаваше през един прозорец, чиято строшена рамка беше паднала на земята. Нахри нямаше нужда да се ослуша за липсващите удари на сърцата им, за да знае, че и тримата са мъртви. Дрипави останки от погребални покрови висяха от съсухрените им фигури, мирис на леш изпълваше въздуха.
— Смили се, Боже — прошепна с внезапно пресъхнала уста. — Какво… какво са…
— Гули. — Мъжът я пусна и тикна меча си в ръцете й. — Вземи.
Нахри едва бе в състояние да вдигне проклетото нещо. Задържа го непохватно с две ръце, докато мъжът сваляше лъка си и слагаше стрела в тетивата.
— Виждам, че сте открили слугите ми.
Гласът, разнесъл се зад тях, беше млад, момичешки. Нахри се обърна рязко. Басима стоеше на няколко крачки.
Мъжът се прицели в момичето за частица от секундата.
— Ифрит — изсъска.
Басима се усмихна учтиво.
— Афшине — поздрави го. — Каква приятна изненада. За последно чух, че си мъртъв, полудял окончателно в служба на човешките си господари.
Той потръпна и опъна тетивата.
— Върви в ада, демоне.
Басима се разсмя.
— Е, хайде, няма нужда от това. Сега сме на една страна, не си ли чул? — Тя се усмихна широко и се приближи. Нахри видя злия блясък в тъмните й очи. — Несъмнено си готов на всичко, за да помогнеш на най-новата Бану Нахида.
Най-новата какво? Думите обаче явно означаваха нещо за мъжа: ръцете му потрепериха върху лъка.