— Нахидите са мъртви — каза с разтреперан глас. — Приятелите ти ги избиха всичките.
Басима сви рамене.
— Опитахме се. Сега всичко това е в миналото, предполагам. — Тя намигна на Нахри. — Ела. — Повика я с пръст. — Няма причина да го правиш трудно.
Мъжът — афшинът, така го беше нарекла Басима — пристъпи между тях.
— Ще те изтръгна от тялото на това злочесто дете, ако дойдеш по-близо.
Басима кимна грубо към гробовете.
— Огледай се наоколо, глупако. Имаш ли някаква представа колко много тук са длъжници на събратята ми? Достатъчно е само да кажа една дума и двамата ще бъдете погълнати.
Погълнати? Нахри начаса се дръпна от афшина.
— Почакай! Знаеш ли какво? Защо аз да не взема да…
Нещо студено и остро сграбчи глезена й. Тя сведе поглед.
Костелива длан, чиято ръка все още беше погребана, я стискаше здраво. Дръпна я и тя се препъна, падайки в същия миг, в който една стрела изсвистя над главата й.
Нахри замахна към скелетната ръка с меча на афшина, опитвайки се да не отсече, без да иска, собствения си крак.
— Пусни ме, пусни ме! — изпищя; допирът на кости до кожата й караше всяко косъмче по тялото й да настръхне.
С крайчеца на окото си видя как Басима се свлече на земята.
Афшинът се втурна към нея, издърпвайки я на крака, докато тя смазваше с дръжката на меча ръката, която държеше глезена й. Отскубна се и замахна с оръжието.
— Ти я уби!
Той отскочи назад, за да избегне острието.
— Канеше се да отидеш при нея! — Гулите започнаха да стенат и афшинът си взе меча, преди да сграбчи ръката на Нахри. — Няма време за спорове. Ела!
Втурнаха се по най-близката алея, докато земята се тресеше. Един от гробовете се отвори рязко и два трупа се нахвърлиха върху Нахри. Мечът на афшина проблесна и главите им се търкулнаха.
Той я издърпа в една тясна алея.
— Трябва да се махнем от тук. Тулите вероятно не могат да напуснат гробището.
— Вероятно? Искаш да кажеш, че има вероятност тези неща да излязат от тук и да започнат да се хранят с жителите на Кайро?
Афшинът придоби замислен вид.
— Това ще им отвлече вниманието… — Вероятно забеляза ужаса й, защото побърза да смени темата. — Така или иначе, трябва да се махнем от тук.
— Аз… — Нахри се огледа наоколо, но бяха твърде навътре в гробището. — Не знам как.
Той въздъхна.
— Значи, ще трябва сами да си направим изход. — Махна рязко с глава към мавзолеите наоколо. — Мислиш ли, че ще намеря килимче в някоя от тези постройки?
— Килимче? Как ще ни помогне едно килимче?
Надгробните камъни край тях потрепериха и той изшътка.
— Тихо — прошепна. — Ще събудиш още.
Нахри преглътна мъчително, готова да му се довери, ако това бе най-добрият начин да избегне да бъде превърната в храна за мъртвите.
— Какво искаш да направя?
— Намери ми килимче, гоблен, завеса… нещо от плат и достатъчно голямо за двама ни.
— Но защо…
Той я прекъсна, махвайки с пръст към призрачните звуци, които долитаха откъм насрещната алея.
— Никакви въпроси повече.
Нахри се взря изпитателно в гробниците. До едната беше облегната метла, а дървените решетки[13] на прозорците й изглеждаха нови. Беше голяма, вероятно от онези, в които имаше малка стаичка за посетители.
— Да опитаме ето там.
Промъкнаха се по алеята и Нахри бутна вратата, но тя не поддаде.
— Заключено е — каза. — Дай ми една от камите си и ще я отворя.
Афшинът вдигна длан. Вратата се отвори рязко навътре сред дъжд от трески.
— Върви, аз ще охранявам входа.
Нахри хвърли поглед назад. Шумът вече беше привлякъл внимание; групичка гули се втурнаха към тях.
— Те да не стават… по-бързи?
— На проклятието му е нужно известно време, за да се задейства.
Нахри пребледня.
— Невъзможно е да ги убиеш всичките.
Той я побутна.
— В такъв случай побързай!
Нахри се намръщи, но прекрачи забързано през изкъртената врата. В гробницата бе още по-тъмно, отколкото на алеята, единствената светлина идваше от лунните лъчи, които проникваха през резбованите решетки на прозорците и хвърляха сложен рисунък по пода.
Нахри поспря, докато очите й привикнат. Сърцето й препускаше. Същото е като да огледаш къща, за да я обереш. Правила си го поне сто пъти. Коленичи и прокара ръце по съдържанието на една отворена касетка на земята. Вътре имаше прашна стомна и няколко чаши, подредени грижливо една в друга, в очакване на жадни посетители. Продължи напред. Ако гробницата беше предвидена за посетители, значи, трябваше да има място за посещение. И ако Бог беше милостив и семейството на този мъртвец — уважавано, там щеше да има килими.
13
Традиционен елемент в арабската архитектура, където прозорците често представляват декоративна дървена решетка, целяща да ограничава слънчевата светлина, като същевременно пропуска въздуха и улеснява циркулацията му. — Б.пр.