— Робски вместилища — прошепна тя потресено.
Картир кимна, присъединявайки се към нея до най-близкия рафт.
— Действително. Всички, които успяхме да открием след смъртта на Маниже и Рустам.
Свещенослужителят замълча. В мрачната тишина на стаята Нахри би могла да се закълне, че чува тихите звуци на дишане. Погледът й се спря върху най-близкото вместилище, върху пръстен толкова подобен на този на Дара, че с мъка откъсна очи от него.
Някога и той е бил такъв — осъзна тя, — душата му била пленена в продължение на векове. Потънал в сън, докато поредният жесток господар не го събуди, за да изпълнява заповедите му. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.
— Защо са тук? — попита. — Искам да кажа, без някой Нахид, който да развали проклятието…
Картир сви рамене.
— Не знаехме какво да правим с тях, така че решихме да ги донесем тук, където да почиват близо до пламъците на първия олтар на Анахид.
Той посочи купа от кован месинг, поставена върху простичко столче в средата на стаята. Металът беше помътнял и обгорен, но сред кедровите съчки, пръснати в сърцето му, гореше ярък пламък.
Нахри се намръщи.
— Но аз мислех, че олтарът в храма…
— Онзи олтар дойде после — обясни Картир. — След като градът й беше завършен, след като ифритите бяха победени, а останалите племена — подчинени. След три века на изпитания, войни и труд.
Той вдигна прастарата месингова купа. Беше съвсем простичка, груба и без украса, достатъчно малка, за да се побере в шепите му.
— Това тук… ето какво са използвали Анахид и следовниците й, когато били освободени от Сулейман. Когато били преобразени и пуснати в тази чужда земя на мариди, без дори да знаят същинските размери на своите умения, нито как да се грижат за себе си и да се защитават. — Той положи внимателно купата в ръцете й и срещна погледа й, очите му бяха настойчиви. — Величието отнема време, Бану Нахида. Нерядко най-могъщите неща имат най-скромното начало.
Нахри примига, очите й бяха внезапно овлажнели. Извърна смутено поглед и Картир взе купата, връщайки я безмълвно на мястото й, преди да се отправи към вратата.
Когато излязоха в коридора, посочи тесен, огрян от слънцето свод в другия му край.
— Оттам се разкрива прекрасен изглед към градината. Защо не си отдъхнете за малко? Аз ще видя дали не мога да се отърва от онази тълпа.
В гърдите на Нахри се надигна благодарност.
— Благодаря ти — успя да отвърне най-сетне.
— Не е нужно да ми благодарите. — Картир долепи длани. — Искрено се надявам отново да ни посетите. Моля ви, знайте, че от каквото и да имате нужда, ние сме на ваше разположение.
И като се поклони отново, той си тръгна.
Нахри мина под свода и се озова в малък павилион. Високо на третото ниво на зикурата, той бе просто малко кътче, скрито зад каменна стена и параван от саксии с финикови палми. Картир вероятно беше прав за изгледа, но Нахри нямаше никакво желание отново да види тълпата. Рухна в един от ниските тръстикови столове и се опита да се овладее.
— Наар — прошепна, отпускайки дясната си ръка в скута, и загледа как в шепата й лумна пламъче.
Напоследък често го измагьосваше, вкопчвайки се в това напомняне, че все пак е способна да научи нещо в Девабад.
— Може ли да се присъединя към теб? — попита мек глас.
Нахри затвори шепа, угасявайки пламъка, и се обърна. Дара стоеше на прага с непривично смутен вид.
Тя махна към другия стол.
— Заповядай.
Той се настани насреща й и се приведе напред, подпрял ръце върху коленете си.
— Съжалявам. Наистина мислех, че е добра идея.
— Сигурна съм, че е така.
Нахри въздъхна и свали воала си, смъквайки тежката диадема, която придържаше чадора на мястото му. Не пропусна да забележи начина, по който погледът на Дара се плъзна по лицето й, нито я беше грижа. Нека се поизмъчи малко… тя със сигурност достатъчно се беше измъчвала заради него.
Дара наведе очи.
— Спечелила си си поклонник в лицето на Картир… как само ми се накара току-що.
— Напълно заслужено.
— Несъмнено.
Нахри го погледна. Изглеждаше нервен, потриваше длани в коленете си.
Тя се намръщи.
— Добре ли си?
Дара застина.
— Добре съм. — Видя го да преглъща. — Е, какво мислиш за Джамшид?
Въпросът му я обърка.
— Аз… много е мил. — В крайна сметка това беше истината. — Ако баща му поне малко прилича на него, нищо чудно, че се е издигнал толкова високо в двора на Гасан. Струва ми се много дипломатичен.
— И двамата са. — Дара се поколеба. — Семейство Прамух се радват на уважение и имат дълга история на преданост към твоето семейство. Малко се изненадах да ги видя да служат на Кахтаните, а Джамшид като че ли изпитва печално искрена привързаност към Мунтадир, но е свестен мъж. Умен, с добро сърце. Надарен воин.