Дара я стисна за китката.
— Искаш да знаеш за миналото ми? — изсъска с опасно нисък глас. Пръстите му опариха кожата й и той я пусна, дръпвайки се рязко назад. — Добре, Нахри, ето я моята история: бях прокуден от Девабад, когато бях съвсем малко по-голям от твоя Али, изгнаник от дома си, задето следвах заповедите на твоето семейство. Ето защо оцелях във войната. Ето защо не бях в Девабад, за да спася моето семейство, което бе изклано, когато джиновете нахлули през портите.
Очите му лумнаха.
— Прекарах по-голямата част от живота си, краткия си живот уверявам те, борейки се със същото семейство, към което ти нямаш търпение да се присъединиш, хората, които искаха да изличат цялото ни племе. А после ифритите ме намериха. — Той протегна ръка и робският пръстен проблесна на слънцето. — Никога не съм имал нещо такова… нещо като теб. — Гласът му се прекърши. — Мислиш ли, че ми е лесно? Мислиш ли, че ми е приятно да си представям живота ти с друг?
Забързаното му признание, ужасът зад думите му притъпиха гнева й, неприкритото нещастие върху лицето му я трогна, въпреки собствената й болка. И все пак… това не извиняваше постъпките му.
— Ти… можеше да ми кажеш всичко това. Дара. — Гласът й потрепери леко, докато изричаше името му. — Бихме могли да се опитаме да оправим нещата заедно, вместо да планираш живота ми с чужди хора!
Дара поклати глава. Очите му все още бяха засенчени от тъга, но гласът му беше твърд:
— Няма нищо за оправяне, Нахри. Аз съм това, което съм. Заключение, до което, подозирам, много скоро би стигнала и сама. Исках да имаш и друга възможност пред себе си, когато това стане. — В изражението му се прокрадна нещо горчиво. — Не се тревожи. Сигурен съм, че семейство Прамух ще ти даде достатъчно голяма зестра.
Думите бяха нейни, но я нараниха дълбоко, насочени срещу нея.
— Това мислиш за мен, нали? Независимо от чувствата ти, аз си оставам отгледана от мръснокръвни крадла. Мошеничка, търсеща да направи голям удар. — Нахри повдигна ръба на чадора си, ръцете й трепереха от гняв и още нещо, което не искаше да си признае. Проклета да бе, ако заплачеше пред него. — Какво значение има, че може би съм правила тези неща, за да оцелея… и че може би бих се борила за теб също толкова яростно. — Тя се изпъна и Дара наведе очи пред свирепия й поглед. — Не искам да планираш бъдещето ми тук, Дара. Не искам никой да го прави.
С тези думи тя тръгна и този път той не понечи да я спре.
23. Али
— Невероятно — каза Нахри, докато вдигаше телескопа по-високо, насочвайки го към огромната луна. — Виждам как сянката я настига. А повърхността й е цялата нашарена… Чудя се какво ли би могло да предизвика нещо такова?
Али сви рамене. Той, Нахри, Мунтадир и Зейнаб гледаха звездите от едно място за наблюдение върху стената на двореца с изглед към езерото. Е, Али и Нахри гледаха звездите. Брат му и сестра му все още не бяха дори докоснали телескопа; излегнати върху меките дивани, те се наслаждаваха на вниманието на прислужниците и платата с храна, изпратени от кухнята.
Али хвърли поглед назад и видя как Мунтадир пъхна чаша вино в ръката на една кискаща се прислужница, докато Зейнаб разглеждаше току-що боядисаните си с хена ръце.
— Навярно бихме могли да попитаме сестра ми — каза той сухо. — Сигурен съм, че много внимаваше, докато ученият ни обясняваше.
Нахри се засмя. Али не я беше чувал да го прави от дни и звукът сгря сърцето му.
— Да разбирам, че брат ти и сестра ти не споделят ентусиазма ти към човешката наука?
— Биха го споделяли, ако човешката наука се състоеше от това да се излежаваш като разглезен… — Али спря, спомняйки си каква беше целта на това да се сприятели с Нахри, и побърза да даде на заден ход: — Макар че Мунтадир със сигурност си е заслужил малко почивка; току-що се прибра от преследването на ифритите.
— Вероятно. — Нахри не звучеше особено впечатлена и Али хвърли подразнен поглед към гърба на Мунтадир, преди да последва Нахри до парапета. Тя отново поднесе телескопа към окото си. — Какво е да имаш братя и сестри?
Въпросът й го изненада.
— Аз съм най-малкият, така че не знам какво е да нямаш.
— Ала вие всички изглеждате толкова различни. Понякога сигурно е голямо предизвикателство.