— Предполагам. — Брат му се беше завърнал в Девабад едва тази сутрин и Али не можеше да отрече облекчението, което бе изпитал, когато го видя. — Бих дал живота си за тях — каза меко. — Без да се замисля. — Нахри го погледна и той се усмихна. — От това караниците стават по-интересни.
Нахри не отвърна на усмивката му; тъмните й очи изглеждаха разтревожени.
Али се намръщи.
— Да не казах нещо неправилно?
— Не. — Тя въздъхна. — Имах дълга седмица… всъщност няколко дълги седмици. — Погледът й беше прикован в далечните звезди. — Сигурно е хубаво да имаш семейство.
Тихата скръб в гласа й го жегна дълбоко и той не беше сигурен дали тъгата й, или заповедта на баща му го подтикна да изрече следващите думи:
— Ти… ти също би могла — изпелтечи. — Да имаш семейство. Тук. С нас.
Нахри застина. Когато го погледна, изражението й беше преднамерено празно.
— Простете ми, господари… — Едно шафитско момиче с широко отворени очи надникна от края на стълбите. — Изпратиха ме да взема Бану Нахида.
— Какво има, Дунор? — попита Нахри момичето, без обаче да сваля от Али очи, в които имаше нещо неразгадаемо.
Прислужницата долепи длани и се поклони.
— Простете, господарке, не знам. Но Нисрийн каза, че е много спешно.
— Естествено, че е — измърмори Нахри, а в гласа й се промъкна нотка на страх. — Благодаря ти за вечерта, принц Ализейд.
Тя му подаде телескопа.
— Нахри…
Тя му се усмихна насила.
— Понякога говоря, без да мисля. — Сложи ръка на сърцето си. — Мир на теб.
След това отправи един отсечен селям към брат му и сестра му и последва Дунор по стълбите.
В мига, в който Нахри не можеше да ги чуе, Зейнаб отметна глава с драматична въздишка.
— Означава ли краят на този интелектуален семеен фарс, че аз също мога да си тръгна?
Али се засегна.
— Какво не е наред с вас двамата? Не само бяхте груби с гостенката ни, но и отхвърлихте възможността да съзерцавате най-прекрасните творения на Всевишния, възможност, с която малцина на този свят са благословени…
— О, я се успокой. — Зейнаб потрепери. — Тук горе е студено.
— Студено? Ние сме джинове! Ти буквално си създадена от огън.
— Всичко е наред, Зейнаб — намеси се Мунтадир. — Върви. Аз ще му правя компания.
— Оценявам саможертвата ти. — Зейнаб го докосна с обич по бузата. — Гледай да не се забъркаш в твърде големи неприятности, докато празнуваш завръщането си тази вечер. Ако утре закъснееш прекалено много за заседанието на двора, абба ще заповяда да те удавят във вино.
Мунтадир докосна сърцето си с пресилен жест.
— Благодаря за предупреждението.
Зейнаб си тръгна, а Мунтадир стана и се приближи до Али край парапета, клатейки глава.
— Карате се като малки деца.
— Тя е разглезена и суетна.
— Да, а ти си изпълнен с морално превъзходство и нетърпим. — Мунтадир сви рамене. — Предостатъчно пъти съм го чувал и от двама ви. — Той се облегна на стената. — Забрави обаче за това. Какво става тук? — Той махна с ръка над телескопа.
— Нали ти казах… — Али се заигра с лещата на телескопа, мъчейки се да фокусира образа. — Намираш мястото на някоя звезда и после…
— О, за бога, Зейди, не говоря за телескопа. Говоря за тази нова Бану Нахида. Защо си шепнете като приятелки от детинство?
Али вдигна очи, изненадан от въпроса.
— Абба не ти ли каза?
— Каза ми, че я шпионираш и се опитваш да я привлечеш на наша страна. — Али се намръщи, подразнен от дързостта на думите му, и Мунтадир го изгледа проницателно. — Само че аз те познавам, Зейди. Харесваш това момиче.
— И какво, ако е така? — Действително му беше приятно да прекарва време с Нахри, то беше по-силно от него. Тя беше също толкова интелектуално любопитна, колкото и той, а животът й в света на човеците я правеше невероятно интересна събеседница. — Първоначалните ми подозрения за нея се оказаха погрешни.
Брат му въздъхна подразнено.
— Да не си се сменил с някой превъплъщенец, докато ме нямаше?
— Какво искаш да кажеш?
Мунтадир седна върху широкия каменен парапет, който ги отделяше от далечното езеро.
— Сприятелил си се с една дева и си признаваш, че си сгрешил за нещо? — Мунтадир потропа с крак по стойката на телескопа. — Я ми го подай. Искам да се уверя, че светът не се е преобърнал с главата надолу.
— Недей. — Али побърза да се отдръпне с деликатния инструмент. — А аз не съм толкова лош, колкото ме изкарваш.
— Не, но се доверяваш твърде лесно, Зейди. Открай време си такъв. — Брат му го изгледа многозначително. — Особено на онези, които приличат на човеци.