Лепкава, гореща кръв образува локва на пода под тялото й.
— Не… не, недей — измърмори тя, докато я вдигаха от пода и я изнасяха от гробницата.
Нощният въздух охлади кожата й.
Лежеше върху нещо меко, а после изведнъж стана безтегловна. Долови бегло някакво движение.
— Съжалявам, момиче — прошепна един глас на език, който до този ден Нахри не бе чувала никой друг да говори. — Ала двамата с теб не сме приключили.
3. Нахри
Знаеше, че нещо не е наред, още преди да отвори очи.
Слънцето беше ярко, прекалено ярко върху все още затворените й клепачи, а абаята й бе залепнала влажна за корема й. Лек ветрец играеше по лицето й. Нахри простена и се обърна, мъчейки се да се скрие в одеялото.
Вместо това лицето й се напълни с пясък. Надигна се, плюейки, и избърса очите си. Примига.
Определено не се намираше в Кайро.
Заобикаляше я сенчеста горичка от финикови палми и храсталаци; каменисти скали закриваха част от яркосиньото небе. Отвъд дърветата нямаше нищо друго, освен пустиня, искрящо златен пясък във всички посоки.
А срещу нея беше джинът.
Приклекнал като котка над тлеещите останки на малък огън (острата миризма на изгорено зелено дърво изпълваше въздуха), той се взираше в нея с предпазливо любопитство в яркозелените очи. В едната му изцапана с пепел ръка имаше изящна кама, върху чиято дръжка беше инкрустиран завихрен рисунък от лапис лазули и халцедон. Той я прокара по пясъка пред очите й, а острието проблясваше на слънцето. Останалите оръжия бяха струпани зад гърба му.
Нахри сграбчи първата пръчка, която й попадна, и я протегна толкова заплашително, колкото можа.
— Не се приближавай — предупреди го.
Той сви устни, без изобщо да се впечатли. Жестът обаче привлече вниманието й към устата му и тя бе сепната, виждайки непокритото му лице за първи път. Въпреки че не се забелязваше нито крило, нито рог, светлокафявата му кожа грееше с неестествено сияние, а ушите му се извиваха в издължени връхчета. Къдрава коса, невъзможно черна като нейната, обрамчваше остро, красиво лице с очи с дълги ресници и тежки вежди. Черна татуировка бележеше лявото му слепоочие — една-единствена стрела, пресичаща стилизирано крило. Кожата му беше гладка, ала в изумрудено-яркия поглед имаше нещо безвременно. Би могъл да бъде на трийсет или пък на сто и трийсет години.
Беше красив — поразително, плашещо красив, с онази привлекателност, която Нахри си представяше, че притежава един тигър, преди да ти разкъса гърлото. Сърцето й прескочи един удар, макар стомахът й да се сви от страх.
Затвори уста, дала си изведнъж сметка, че бе зяпнала.
— К-къде си ме довел? — заекна тя на… как беше нарекъл езика й? Дивастийски? Да, така беше. Дивастийски.
Той не откъсваше очи от нея, пленителното му лице беше неразгадаемо.
— На изток.
— На изток? — повтори тя.
Джинът се взря в нея, сякаш беше идиотка.
— Там, откъдето изгрява слънцето.
Искрица раздразнение пламна в нея.
— Знам какво означава думата… — Джинът се намръщи при звука на тона й и Нахри хвърли притеснен поглед към камата. — Ти… ти очевидно си зает с това — добави тя помирително, махвайки към оръжието, докато се изправяше на крака. — Така че защо просто не те оставя сам и…
— Седни.
— Наистина, не…
— Седни.
Нахри се отпусна на земята. Ала когато мълчанието между тях се проточи, нервите й не издържаха и тя се сопна.
— Седнах. Сега какво? Ще ме убиеш ли, както уби Басима, или просто ще се гледаме един друг, докато не умра от жажда?
Той отново сви устни и Нахри се опита да не се взира в него, усетила как я жегва внезапно съчувствие към някои от поразените й от любов клиенти. Следващите му думи обаче пропъдиха подобни мисли от ума й.
— Това, което направих с онова момиче, беше проява на милост. Тя бе обречена от мига, в който ифритът я е обсебил: те изгарят своите вместилища.
Нахри се олюля.
О, боже… Басима, прости ми.
— Аз… аз не исках да го призова… да я нараня. Кълна се. — Пое си дъх на пресекулки. — Когато я уби… уби ли и ифрита?
— Опитах се. Възможно е да е избягал, преди тя да умре.
Нахри прехапа устни, спомняйки си нежната усмивка на Басима и тихата сила на майка й. Трябваше обаче да потисне вината засега.
— Ами… ако онова беше ифрит, какво си ти? Някакъв джин?
Той направи отвратена физиономия.
— Не съм никакъв джин, момиче. Аз съм дев. — Устата му се изкриви в презрение. — Девите, които се наричат джинове, нямат никакво уважение към расата ни. Те са изменници, достойни единствено за унищожение.