Ако само можеше да се справяш толкова добре и с магическите заболявания. Спомни си начина, по който уплашените очи на стареца се бяха впили в нейните, докато си поемаше дъх за последен път. Не беше нещо, което щеше да забрави някога.
— Днес убих първия си пациент — сподели тихичко. Не беше сигурна защо го прави, но се почувства по-добре, когато го изрече на глас, а Али не беше в състояние да запомни каквото и да било. — Един възрастен мъж от твоето племе. Допуснах грешка и го убих.
Принцът отпусна ръка и се взря в нея с искрящи очи, но не каза нищо. Нахри продължи:
— Винаги съм искала това… е, нещо такова. Мечтаех си да стана лекар в човешкия свят. Спестявах всяка монета, която можех, надявайки се един ден да събера достатъчно, за да подкупя някоя академия да ме приеме. — Лицето й посърна. — А сега се оказва, че съм ужасна в лекуването. Всеки път, когато ми се стори, че усвоявам нещо, ми стоварват още дузина нови неща без предупреждение.
Али присви очи и се вгледа изпитателно в нея.
— Не си ужасна — заяви. — Ти си ми приятелка.
Искреността в гласа му още повече усили чувството й на вина. Той не ми е приятел — заявила бе на Дара. — А мишена. О, да… мишена, която се беше превърнала в най-близкото подобие на съюзник, което имаше, освен Дара.
Тази мисъл я смути. Не искам да се забъркаш в някоя политическа вражда, ако Ализейд ал Кахтани свърши с копринена примка около шията, предупредил я беше Дара. Нахри потрепери; можеше да си представи какво би си помислил нейният афшин за тази среднощна среща.
Побърза да довърши последния шев.
— Изглеждаш ужасно. Нека да изчистя кръвта.
Докато навлажни една кърпа, Али беше заспал на дивана. Тя свали остатъка от окървавената му туника и я хвърли в огъня, заедно със съсипаните си чаршафи. Ножа обаче избърса и прибра. Никога не можеш да си сигурен кога нещо подобно ще ти влезе в работа. Почисти Али, доколкото можа, а после — след като се възхити за миг на шевовете си — го зави с тънко одеяло.
След това седна срещу него. Почти й се искаше Нисрийн да беше тук. Не само че от гледката на „кахтанския фанатик”, заспал в стаята й, другата жена като нищо щеше да получи удар, но и Нахри с огромно удоволствие щеше да хвърли злостните й коментари в лицето й, изтъквайки колко успешно го беше излекувала.
Вратата за прислугата се отвори рязко. Нахри подскочи и посегна към ножа си.
Беше обаче просто Мунтадир.
— Брат ми — извика с пламнали от тревога сиви очи. — Къде… — Погледът му попадна върху Али и той се втурна към него. Отпусна се на земята и го докосна по бузата. — Ще се оправи ли?
— Така мисля — отвърна Нахри. — Дадох му нещо, за да заспи. Добре ще е да пази шевовете.
Мунтадир повдигна одеялото и ахна.
— Господи… — Остана взрян в раните на брат си в продължение на още един дълъг миг, преди да пусне одеялото. — Ще го убия — каза с разтреперан шепот, гласът му беше натежал от емоция. — Ще…
— Емир-джан. — Джамшид, който се беше присъединил към тях, го докосна по рамото. — Първо поговори с него. Може би е имал основателна причина.
— Причина? Погледни го. Защо би скрил нещо такова? — Мунтадир въздъхна подразнено и отново погледна към Нахри. — Може ли да го преместим?
Нахри кимна.
— Само че внимавайте. По-късно ще намина да видя как е. Искам да си почива през следващите няколко дни, поне докато раните му не заздравеят.
— О, ще си почива, изобщо не се съмнявай. — Мунтадир разтърка слепоочията си. — Злополука по време на тренировка. — Нахри повдигна вежди и той обясни: — Това се е случило, разбрахте ли? — попита, местейки поглед между нея и Джамшид, Джамшид беше скептичен.
— Никой няма да повярва, че аз съм причинил това на брат ти. Виж, обратното…
— Никой друг няма да види раните му — отвърна Мунтадир. — Срамувал се е от поражението и е отишъл тайно при Бану Нахида, надявайки се, че приятелството им ще му спечели малко дискретност… което е вярно, нали така?
Нахри усети, че това не е най-добрият момент да се пазари, така че кимна.
— Разбира се.
— Добре. — Погледът на Мунтадир се задържа върху нея в продължение на още един миг, в дълбините му се четяха противоречащи си чувства. — Благодаря ти, Бану Нахри — тихо каза той. — Тази нощ ти му спаси живота… Това е нещо, което няма да забравя.
Нахри задържа вратата, докато двамата мъже излизаха, носейки потъналия в сън Али между себе си. Нахри усещаше равномерните удари на сърцето му, спомняше си мига, в който беше ахнал, а раната се беше затворила под пръстите й.