Това също не беше нещо, което щеше да забрави някога.
Затвори вратата, събра си инструментите и се запъти към лечебницата, за да ги върне на мястото им — не можеше да рискува Нисрийн да заподозре нещо. Беше тихо, мъгливият въздух беше застинал. Скоро щеше да съмне, осъзна тя, ранната утринна светлина се процеждаше през стъкления таван и падаше на прашни лъчи върху стените на аптеката и масите. Върху празното легло на шейха.
Нахри спря, поглъщайки всичко с поглед. Мътните рафтове с потръпващи съставки, които майка й сигурно бе познавала като петте си пръста. Широката, почти празна половина от стаята, която по онова време трябва да е била пълна с пациенти, оплакващи се от болежките си, и помощници, провиращи се между тях, за да подготвят инструменти и отвари.
Отново си помисли за Али, за удовлетворението, което беше изпитала, докато го гледаше как спи, умиротворението, което я беше изпълнило, когато най-сетне бе направила нещо както трябва, след като в продължение на месеци се беше проваляла. Любимият син на царя на джиновете… и тя го бе върнала от прага на смъртта. В това имаше сила.
И бе време Нахри да я вземе.
Успя на третия ден.
Лечебницата изглеждаше така, сякаш бе обърната с главата надолу от обезумяла маймуна. Обелени банани се търкаляха навсякъде (беше захвърлила няколко в пристъп на безсилно раздразнение) заедно с разпилените останки от влажни животински мехури. Въздухът беше натежал от миризмата на презрели плодове и Нахри бе почти сигурна, че никога повече няма да вкуси банан. За щастие, беше сама. Нисрийн все така я нямаше, а Дунор — след като беше донесла поисканите пикочни мехури и банани — беше избягала, вероятно убедена, че Нахри напълно си е изгубила ума.
Нахри беше издърпала една маса в най-слънчевата част на павилиона пред лечебницата с изглед към градината. Обедната горещина беше смазваща; по това време всички в Девабад си почиваха, скрити в затъмнени спални и под сенчести дървета.
Не и Нахри. С едната си ръка подпираше внимателно мехура върху масата. Както дузините преди него, беше го напълнила с вода и бе сложила предпазливо бананова обелка отгоре му.
В другата си ръка държеше пинсетата и смъртоносната медна тръбичка.
Присви очи, сбърчила чело, и поднесе тръбичката към банановата обелка. Ръката й не трепваше — беше научила по трудния начин, че чаят я държи будна, но освен това кара пръстите й да треперят. Допря тръбичката до обелката и натисна съвсем леко. Затаи дъх, но мехурът не се пукна. Вдигна тръбичката.
В банановата обелка имаше съвършена дупчица. Мехурът отдолу беше непокътнат.
Нахри изпусна дъха си. Сълзи опариха очите й. Не тържествувай — скастри се сама. — Може да е било просто късмет.
Едва когато повтори експеримента още дузина пъти, до един — успешно, си позволи да се отпусне. Погледна към масата. Останала й бе една-единствена обелка.
Тя се поколеба. А после я сложи върху лявата си ръка.
Сърцето й биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Знаеше обаче, че ако не е достатъчно уверена, за да го направи, никога няма да е в състояние да стори онова, което планираше. Допря тръбичката до обелката и натисна.
Когато я вдигна, през тясната правилна дупчица видя здравата си плът.
Мога да го направя. Просто трябваше да се съсредоточи, да се обучава, без на плещите й да тежат още сто други притеснения и отговорности, пациенти, за които не беше подготвена да се грижи, интриги, които можеха да съсипят репутацията й.
Величието отнема време, казал й бе Картир. И беше прав.
Нахри имаше нужда от време. Знаеше откъде да си го набави. И подозираше, че знае цената.
Пое си накъсано дъх и отпусна ръка, докосвайки камата, окачена на кръста й. Камата на Дара. Все още не му я беше върнала… всъщност дори не го беше виждала след катастрофалната им среща във Великия храм.
Извади камата от ножницата и прокара пръсти по дръжката, притискайки длан там, където той би я стиснал. В продължение на един дълъг миг се взира в нея, молейки се да се появи някакъв друг начин.
А после я остави върху масата.
— Съжалявам — прошепна и се надигна.
Гърлото й беше свито, но тя не си позволи да заплаче.
Не биваше да изглежда уязвима пред Гасан ал Кахтани.
25. Али
Али се гмурна под развълнуваната повърхност на канала и като направи салто, заплува в обратната посока. Шевовете му защипаха в знак на протест, но той не обърна внимание на болката. Само още няколко дължини.
Плъзгаше се в мътната вода с отработена лекота. Майка му го беше научила да плува; това бе единствената традиция на аяанлийците, която бе настояла синът й да усвои. Беше се опълчила на царя, за да го направи, появявайки се неочаквано в Цитаделата един ден, когато Али беше на седем години, плашеща и непозната в царски воал. Беше го завлякла обратно в палата, докато той риташе и пищеше, умолявайки я да не го удави. След като се озоваха в харема, го бутна в най-дълбоката част на канала, без да каже и дума. Едва когато Али излезе на повърхността, размахал ръце и крака, борещ се за въздух през сълзите си, тя най-сетне бе изрекла името му. А после го беше научила да рита и да се гмурка, да потопи лицето си във водата и да диша с крайчеца на устата си.