Години по-късно Али все още си спомняше всяка минута от грижливото й обучение… и цената, която беше платила за своето неподчинение: никога вече не им позволиха да бъдат заедно насаме. Той обаче продължи да плува. Харесваше му, дори ако повечето джинове — особено съплеменниците на баща му — гледаха на плуването с абсолютно отвращение. Имаше дори духовници, които проповядваха, че насладата на аяанлийците от водата е перверзия, останка от древен речен култ, чиито последователи били лудували с маридите по всевъзможни греховни начини. Али смяташе тези долни истории за клюки; аяанлийците бяха заможно племе, чиито родни земи бяха сигурни и доста изолирани, и открай време бяха обект на завист.
Довърши поредната дължина и се остави на течението. Въздухът беше застинал и тежък, жуженето на насекоми и чуруликането на птички бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината в градината. Цареше покой.
Идеалният момент да бъда нападнат от друг убиец на „Танзим”. Опита се да пропъди тази мрачна мисъл от ума си, но не беше лесно. Бяха минали четири дни, откакто Хано се беше опитал да го убие, четири дни, които той беше прекарал затворен в покоите си. Сутринта след нападението Али се беше събудил с най-ужасното главоболие в живота си и освирепял брат, настояващ за отговори. Раздиран от болка и от вина, все още замаян, Али му ги беше дал, късчета истина за отношенията си с „Танзим”, изплъзнали се като вода между пръстите му. Оказало се бе, че по-ранната му надежда е оправдана: баща му и брат му бяха знаели единствено за парите.
Мунтадир определено не се беше зарадвал да научи останалото.
В лицето на нарастващия гняв на брат си, Али тъкмо се беше опитвал да обясни защо беше прикрил смъртта на Хано, когато Нахри се беше появила, за да види как е. Мунтадир безцеремонно го беше нарекъл предател на гезирски и беше изхвърчал навън. Оттогава не се беше появявал.
Може би трябва да отида да говоря с него. — Али се изкатери от канала, капещ по декоративните плочки по ръба му, и посегна към ризата си. — Да се опитам да обясня…
Спря, зърнал корема си. Раната я нямаше.
Поразен, той прокара ръка там, където час по-рано имаше полузараснала рана, покрита с шевове. Сега от нея беше останал само неравен белег. Раната на гърдите му все още имаше шевове, но и тя изглеждаше много по-добре. Посегна към третата, онази под ребрата му, и потръпна. Хано беше забил острието дълбоко в тялото му на това място и то все още го болеше.
Може би водата в канала имаше целителни способности? Ако беше така, Али за пръв път чуваше. Щеше да се наложи да попита Нахри. Тя идваше почти всеки ден, за да провери как е; изобщо не изглеждаше смутена, че едва преди няколко дни го бяха тръснали в спалнята й, облян в кръв. Единственият намек затова че му беше спасила живота, бе жизнерадостното й претършуване на малката му библиотека. Беше си присвоила няколко книги, мастилница от слонова кост и една златна гривна като „заплащане”.
Али поклати глава. Беше странна, това беше сигурно. Не че той се оплакваше. Нахри като нищо бе единственият приятел, който му беше останал.
— Мир на теб, Али.
Гласът на сестра му го стресна и той побърза да навлече ризата си.
— И на теб, Зейнаб.
Тя се приближи по пътеката и се присъедини към него върху мокрите камъни.
— Да не би да те хванах да плуваш? — Тя се престори на потресена. — А аз си мислех, че не проявяваш никакъв интерес към аяанлийците и нашата… как я наричаше… култура на интриги и излишества?
— Бяха просто няколко дължини — смотолеви той. Не беше в настроение да се кара със Зейнаб. Седна и потопи крака в канала. — Какво искаш?
Сестра му се настани до него и прокара пръсти във водата.
— Като за начало, да се уверя, че все още си жив. Никой не те е виждал в двора от близо седмица. И да те предупредя. Не знам какво си мислиш, че правиш с онова нахидско момиче, Али. Изобщо не те бива в политиката, да не говорим пък…