Али усети, че му се повдига. Дълбоко в сърцето си заподозря — и се уплаши — накъде отива този разговор. Преглътна буцата, заседнала изведнъж в гърлото му.
— Какви неща?
— Знаеш какви. — Сивите очи на брат му сиви досущ като неговите, бяха замъглени от емоция, смесица от вина и страх, и подозрение. — Онези, които хората говорят за принцове в нашата ситуация.
Страхът в сърцето на Али се разля. А после — с бързина, която порази и него самия — се превърна в гняв. В озлобление, което до този миг дори не си беше давал сметка, че е държал плътно затворено в място, където не смееше да погледне.
— Мунтадир, аз съм студен, защото прекарах целия си живот в Цитаделата, подготвяйки се да ти служа, спейки на пода, докато ти спеше с куртизанки в копринени постели. Защото бях изтръгнат от прегръдките на майка ми, когато бях на пет години, така че да се науча да убивам по твоя заповед и да се хвърлям в битките, които ти никога няма да си принуден да видиш. — Али си пое дълбоко дъх, овладявайки емоциите, които бушуваха в гърдите му. — Допуснах грешка, Диру. Това е всичко. Опитвах се да помогна на шафитите, не да започна някаква…
Мунтадир го прекъсна.
— Ти и братовчедът на майка ти сте единствените, за които се знае, че подпомагат финансово „Танзим”. Те трупат оръжия с неизвестна цел, неизвестен гезирски войник с достъп до Цитаделата е откраднал тренировъчни зулфикари за тях. Все още не си арестувал никого, макар че, както изглежда, познаваш лидерите им. — Мунтадир отново пресуши бокала си и се обърна към Али. — Кажи ми, ахи. Какво би си помислил ти на мое място?
В гласа на Мунтадир имаше нотка на страх — истински страх — и на Али му се повдигна от това. Ако бяха сами, щеше да се хвърли в краката на брат си. Изкушаваше се да го направи и сега, а свидетелите да вървят по дяволите.
Вместо това сграбчи ръката му.
— Никога, Диру. Никога. Бих забил нож в собственото си сърце, преди да го вдигна срещу теб… кълна се в Бог… Ахи… — умоляваше той. Мунтадир изсумтя презрително. — Моля те. Кажи ми как да оправя това. Ще сторя каквото поискаш. Ще отида при абба. Ще му разкажа всичко…
— Кажеш ли на абба, си мъртъв — прекъсна го Мунтадир. — Забрави за нападателя си. Ако абба научи, че си бил в таверната, когато двамата деви бяха убити, че всички тези месеци си оставил нещата така, без да арестуваш предателя в Царската стража… ще те хвърли на каркадана.
— Е, и? — Али дори не си направи труда да скрие горчилката в гласа си. — Ако смяташ, че кроя планове да предам всички ви, защо сам не му кажеш?
Мунтадир го изгледа остро.
— Нима мислиш, че искам смъртта ти да тежи на моята съвест? Ти все още си моят малък брат.
Али начаса отстъпи.
— Нека поговоря с Нахри — предложи, спомняйки си защо всъщност беше дошъл. — Навярно бих могъл да я убедя да намали част от исканията си.
Мунтадир се изсмя — пиянски, подигравателен звук.
— Смятам, че ти и моята заговорничеща годеница приключихте с приказките… това е нещо, на което възнамерявам да сложа край.
Музиката спря. Девите изръкопляскаха, а Дараявахуш каза нещо, което накара танцьорките да се разкикотят.
Мунтадир впи поглед в афшина, като котка в мишка. Прокашля се и Али видя нещо много опасно — и много глупаво — да се разлива по лицето му.
— Знаеш ли, мисля, че ще се оправя с едно от исканията й още сега. — Той повиши глас. — Джамшид! Дараявахуш! Елате. Пийнете малко вино с мен.
— Диру, не мисля, че това е добра…
Али млъкна рязко, когато двамата деви се приближиха.
— Емир Мунтадир. Принц Ализейд. — Дараявахуш кимна, допирайки длани в поздрава на племето си. — Нека огньовете греят ярко за двама ви в тази красива вечер.
Джамшид изглеждаше притеснен и Али предположи, недостатъчно пъти беше виждал Мунтадир пиян, за да знае кога нещата са на път да вземат невероятно лош обрат.
— Добра вечер, господари — каза той колебливо.
Мунтадир трябва да беше забелязал смущението му, защото щракна с пръсти и кимна към възглавницата на пода от лявата му страна.
— Бъди спокоен, приятелю.
Джамшид седна. Дараявахуш се ухили и на свой ред щракна с пръсти.