Нахри извърна очи, неспособна да понесе откровеността върху лицето му. Зърна окървавените му китки, все още оковани с желязо. Той ще преживее това — закле се на себе си. — Каквото и да става.
Дори ако това означаваше да избяга с Дара.
Отново поеха напред, от време на време Али хвърляше враждебен поглед към гърба на Дара.
— Навярно е твой ред.
— Какво искаш да кажеш?
— Доста те бива в насилването на ключалки и пазаренето по договори като за обикновена прислужница, не мислиш ли?
Нахри изрита земята, при което няколко камъчета се разхвърчаха.
— Не съм сигурна дали все още ще ме мислиш за лъч светлина, ако ти разкажа за миналото си.
— Нахри — повика я Дара, прекъсвайки тихия им разговор.
Пещерата беше свършила. Присъединиха се към Дара на скалиста тераса, под която имаше тесен песъчлив бряг, извиващ се покрай неподвижните води на една лагуна. В далечината Нахри зърна късче небе върху което грееха звезди. Лагуната излъчваше странна светлина, водата в нея имаше медно-син цвят и проблясваше, сякаш се намираше под тропическо небе.
Дара й помогна да слезе на брега и й подаде ножа си, докато издърпваше Али при тях.
— Ще имам нужда от кръвта ти — обясни извинително. — Съвсем мъничко върху острието.
Нахри прокара ножа по дланта си, извличайки само няколко капки, преди кожата й да зарасне. Дара си взе ножа и прошепна една молитва. Алената кръв лумна в пламъци, докато капеше от острието.
Лагуната забушува, мощен засмукващ звук се надигна от нея, докато водата се отдръпваше рязко и нещо металическо се издигна в средата. Пред очите на Нахри от повърхността на езерото изплува елегантна медна лодка, капчици вода се плъзгаха по искрящия й корпус. Не беше голяма, вероятно построена за не повече от дузина пътници. Като че ли нямаше платно, но изглеждаше бърза с тънката си, заострена кърма.
Нахри пристъпи напред, запленена от красотата й.
— Нима е била тук през цялото това време?
Дара кимна.
— Още отпреди градът да падне. Обсадата на Кахтаните била толкова жестока, че никой не могъл да избяга. — Той блъсна Али в плиткото. — Качвай се, пясъчна бълха.
Нахри понечи да го последва, но Дара я улови за китката.
— Ще го пусна да си върви — каза й тихо на дивастийски. — От другата страна на езерото ни очаква всичко необходимо. Килимче, храна, оръжия. Ще го оставя на брега невредим и двамата с теб ще отлетим от тук.
Думите му само още повече усилиха чувството й, че е предадена.
— Радвам се да науча, че ще бъдем добре запасени, когато ифритите ни убият.
Опита да се отскубне от него, но Дара я задържа.
— Ифритите няма да ни убият, Нахри — увери я. — Сега нещата са различни. Ще бъдеш в безопасност.
Нахри се намръщи.
— За какво говориш?
Някъде отдалече долетя вик, последван от заповед, която не можеше да бъде различена. Гласовете бяха далече, принадлежаха на мъже, които все още не можеха да видят, ала Нахри знаеше колко бързо бяха в състояние да се движат джиновете.
Дара пусна китката й.
— Ще ти кажа, когато се махнем от града. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Трябваше да го сторя по-рано. — Докосна я по бузата. — Ще се справим с това.
Не съм толкова сигурна. Все пак му позволи да й помогне да се качи в лодката. Той взе медния прът, който лежеше в средата на палубата, заби го в пясъчния бряг и ето че потеглиха.
Лодката мина покрай входа на пещерата със съскане. Когато Нахри погледна назад, скалата изглеждаше гладка и недокосната. В далечината зърна доковете, гъмжащи от малки фигурки с искрящи факли и сияещи остриета.
Али се взираше във войниците, докато лодката се носеше през неподвижната вода към тъмните планини.
Нахри дойде по-близо до него.
— Онова, което ми каза за споразумението ти с баща ти… мислиш ли, че ще те накаже, ако си тръгна?
Али наведе поглед.
— Няма значение.
Нахри загледа как той докосва кокалчетата си едно по едно — молеше се, броеше, може би просто нервен жест. Изглеждаше нещастен.
Думите излязоха от устата й, без дори да се замисли.
— Ела с нас.
Али застина.
Глупаво, Нахри продължи, говорейки все така тихо:
— Защо не избягаш от онова, което предстои? Прекоси Гозан заедно с нас, а после отиди да видиш човешкия свят, от който си така запленен. Върви да се помолиш в Мека, да се обучаваш при учените в Тимбукту… — Тя преглътна, когато в гласа й се промъкна емоция. — Имам стар приятел в Кайро. Вероятно не би отказал един нов бизнес партньор.