Ужасена, тя се хвърли към него, но Али я улови в същия миг, в който пръстенът на Дара лумна неочаквано.
Той вдигна глава и Нахри потисна вика си. Макар че очите му бяха приковани в лицето й, в тях нямаше и следа от разпознаване. В лицето му нямаше нищо познато: изражението му беше по-диво, отколкото в Хиераполис, изражението на нещо преследвано и ранено.
Той се завъртя рязко към войниците. Изръмжа и лъкът му стана двойно по-голям. Колчанът също се преобрази, препълнен изведнъж с най-различни стрели, които сякаш се съревноваваха коя е най-жестока. Онази, която беше сложил в тетивата, завършваше с железен полумесец, тялото й беше покрито с шипове.
Нахри се вледени. Спомни си последните си думи. Намерението зад тях. Не би могла да е… нали?
— Дара, почакай! Недей!
— Застреляйте го! — изкрещя Мунтадир.
Али я блъсна на земята. Двамата паднаха тежко върху палубата, но над главите им не профуча нищо. Нахри вдигна очи.
Стрелите на войниците бяха замръзнали във въздуха.
Нахри подозираше, че цар Гасан ще пристигне твърде късно.
Дара щракна с пръсти и стрелите смениха рязко посоката си и полетяха обратно във въздуха, пронизвайки онези, които ги бяха изпратили. Неговите собствени бързо се присъединиха към тях, ръцете му се движеха между колчана и тетивата толкова светкавично, че Нахри не беше в състояние да ги следи с очи. Когато стрелците политнаха назад под това нападение, Дара грабна зулфикара на Али.
Яркият му поглед се впи в Мунтадир и в обезумелите му очи припламна разпознаване.
— Зейди ал Кахтани — заяви той и се изплю. — Предател. Дълго чаках, за да те накарам да си платиш за онова, което причини на хората ми.
Едва направил това безумно изказване. Дара се хвърли на бойния кораб. Дървените перила лумнаха в пламъци под допира му и той изчезна в черния пушек. До ушите на Нахри достигнаха писъци.
— Освободи ме. — Али сложи окованите си китки в скута й. — Моля те!
— Не знам как!
Обезглавеното тяло на един агниваншийски войник се приземи до тях с глух тътен и Нахри изпищя. Али се изправи тромаво на крака.
Тя го сграбчи за ръката.
— Полудя ли? Какво би могъл да направиш в това състояние? — посочи тя окованите му китки.
Той се отърси от нея.
— Брат ми е там!
— Али!
Ала принца вече го нямаше, потънал в същия черен дим, в който и Дара.
Нахри потрепери. Какво, в името на Всевишния, се бе случило с Дара току-що? Беше прекарала седмици с него… несъмнено и преди си беше пожелавала нещо на глас без… е, без каквото и да беше сторила преди малко.
Той ще избие всички на онзи кораб. Когато пристигнеше, Гасан щеше да открие синовете си убити и тогава щеше да ги преследва до края на земята, да ги обеси на майдана и племената им щяха да воюват в продължение на векове.
Не можеше да допусне това да се случи.
— Бог да ми е на помощ — прошепна Нахри, а после стори най-ненахрийското нещо, което би могла да си представи.
Хвърли се право в лапите на опасността.
Покатери се на кораба по строшените гребла и котвените вериги, като много внимаваше да не поглежда към прокълнатата вода, която проблясваше отдолу. Не беше забравила думите на Дара за това как правела джиновете на парченца.
Ала касапницата, която завари на борда на триремата, мигновено прогони смъртоносното езеро от мислите й. Огън бе обхванал дървената палуба и пълзеше към такелажа на черното платно. Редицата стрелци лежаха там, където бяха паднали, пронизани от десетки стрели. Един пищеше за майка си, притиснал ръце към зейналия си корем. Нахри се поколеба, ала знаеше, че няма нито миг за губене. Запроправя си път между телата, кашляйки и махайки с ръка, за да пропъди пушека от лицето си, когато се препъна в купчина окървавена мушама.
Чу писъци от другия край на кораба и зърна Али да тича натам. Пушекът се разсея за миг и тогава тя го видя.
Изведнъж разбра защо — дори след хиляда години — името на Дара все още всяваше ужас сред джиновете. Преметнал лъка си през рамо, със зулфикара на Али в едната си ръка и откраднат от някого ханджар в другата, той покосяваше войниците около Мунтадир. Движеше се не толкова като мъж, колкото като развилняло се божество на войната от отдавна отминалата епоха, в която беше роден. Дори тялото му сияеше, сякаш под кожата му гореше огън.
Като ифрит, осъзна Нахри с ужас. Изведнъж не беше сигурна кой или какво бе Дара наистина. Той заби зулфикара в гърлото на последния страж, който го делеше от Мунтадир и го издърпа, облян в кръв.