Дара забави крачка.
Нахри видя как удавените от скръб очи на Мунтадир обходиха палубата, спирайки се върху надупченото от стрели тяло на Джамшид и мястото, където брат му беше паднал. Изражение на неописуема болка, на злоба — раздираща и сляпа — се разля по лицето му.
Изправи се на крака.
— Али ми каза какво се е случило с близките ти, когато Девабад паднал. Какво се е случило, когато тохаристанците нахлули в Квартала на девите, търсейки теб, търсейки отмъщение, но открили единствено семейството ти. — Лицето на Мунтадир се разкриви от омраза. — Къде беше, афшине, докато те пищели за теб? Къде беше, докато изрязвали с нож имената на убитите в Ки-зи върху тялото на сестра ти? Тя била единствено дете, нали? А имената на тохаристанците са дълги — добави той свирепо. — Бас държа, че са могли да напишат само няколко, преди…
Дара изкрещя. Озова се до Мунтадир за частица от секундата, зашлевявайки го през лицето толкова силно, че един кървав зъб изхвърча от устата на емира. Ханджарът пушеше в другата му ръка и когато го вдигна, той се преобрази, острието помътня и се раздели на десетина кожени нишки, осеяни с желязо.
Камшик.
— Искаш да бъда Бич? — изкрещя Дара и замахна с камшика. Емирът изпищя и вдигна ръце, за да предпази лицето си. — Това ли иска мръсното ти племе? Отново да ме превърнете в чудовище?
Нахри зяпна от ужас. Знаеш ли защо хората го наричат Бича?, чу да я пита мъртвият принц.
Дара отново стовари камшика върху Мунтадир, откъсвайки парчета плът от ръцете му. Нахри искаше да побегне. Това не беше онзи Дара, когото познаваше, онзи, който я беше научил да язди кон и който бе спал до нея.
Само че не побягна. Вместо това, тласкана от безумен импулс, скочи на крака и сграбчи китката му, докато Дара отново замахваше с камшика. Той се обърна рязко с обезумяло от скръб лице.
Сърцето на Нахри се блъскаше в гърдите й.
— Спри, Дара. Достатъчно.
Той преглътна, ръката му трепереше под нейната.
— Не е достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно. Те унищожават всичко. Убиха семейството ми, водачите ни. Изклаха племето ми. — Гласът му се прекърши. — И след всичко това, след като завладяха Девабад, след като ме превърнаха в чудовище, искат теб. — Последната дума го задави и той отново вдигна камшика. — Ще го бичувам, докато не се превърне в кървав прах.
Нахри стисна по-силно ръката му и застана между него и Мунтадир.
— Не са ме взели. Тук съм.
Раменете на Дара увиснаха и той наведе глава.
— Направиха го. Никога няма да ми простиш за момчето.
— Аз… — Нахри се поколеба, хвърляйки поглед към мястото, където Али беше паднал през перилата. Стомахът й се сви, но тя стисна твърдо устни. — Сега това няма значение — заяви, ненавиждайки думите, докато ги изричаше, и кимна към приближаващите кораби. — Можеш ли да се добереш до брега, преди да са стигнали?
— Няма да те оставя.
Нахри стисна ръката, която държеше камшика.
— Не те моля да го направиш. — Дара погледна надолу и ярките му очи срещнаха нейните. Нахри взе камшика от ръцете му. — Само че трябва да оставиш станалото зад гърба си. Нека бъде достатъчно.
Той си пое дълбоко дъх, Мунтадир простена и се сви на кълбо от болка. Омразата се завърна върху лицето на Дара.
— Не. — Нахри взе лицето му в шепи и го накара да я погледне в очите. — Ела с мен. Ще си тръгнем, ще пътуваме по света.
Очевидно бе, че е невъзможно да се върнат към онова, което имаха преди. Ала тя би казала всичко, за да го накара да спре.
Дара кимна, ярките му очи бяха влажни. Нахри хвърли камшика в езерото и улови ръката му. Тъкмо се канеше да го отведе от там, когато Мунтадир изпелтечи зад тях със странна смесица от надежда и уплаха в гласа:
— З-Зейди?
Нахри се обърна рязко. Ахна и Дара протегна закрилнически ръка пред нея, докато искрицата облекчение угасваше в гърдите й.
Защото онова, което се покатерваше на кораба, определено не беше Ализейд ал Кахтани.
Младият принц пристъпи в светлината на пламъците и се олюля като някой, който не беше свикнал с твърда почва под краката си. Примига — бавно, влечугово движение — и Нахри видя, че очите му бяха станали напълно черни, дори бялото им бе изчезнало под лъскава черна ципа. Лицето му беше сиво, посинелите му устни се движеха в безмълвен шепот.
Пристъпи напред и механично обходи кораба с поглед. Дрехите му бяха разкъсани на парченца и от цялото му тяло като от решето шуртеше вода, изливаше се от очите, ушите, устата му. Бълбукаше изпод кожата му и капеше от връхчетата на пръстите му. Направи още една отривиста стъпка към тях и на по-силната светлина Нахри видя, че тялото му беше покрито с какво ли не от езерото. Стрелите и железните окови ги нямаше; вместо това водорасли и пипала без тяло се обвиваха плътно около крайниците му. Черупки, блещукащи люспи и остри като бръснач зъби бяха забити в кожата му.