Дробовете му горяха. Две миди се мъчеха да се заровят в корема му, чифт зъбати челюсти се вкопчиха в рамото му. Моля те — умоляваше той. — Просто ме остави да умра.
Името ти, Алу-баба. Този път езерото изтананика думите с гласа на майка му, използвайки бебешкото му име, което не беше чувал от години. Дай ми името си или ще видиш какво ще се случи.
Образът на омразния афшин бе заменен от Девабад. Или това, което някога бе Девабад, а сега бяха горящи руини, заобиколени от изпарило се езеро и пълни с пепелта на жителите му. Баща му лежеше заклан върху мраморните стъпала на разрушения царски двор, а Мунтадир висеше от строшената решетка на един прозорец. Цитаделата рухна, погребвайки живи Уаджид и всички войници, с които беше израснал. Градът гореше; къщи лумваха в пламъци, деца пищяха.
Не! Али се загърчи в хватката на езерото, ала беше невъзможно да спре ужасните видения.
Скелетово тънки сиви създания с пъстроцветни крила се кланяха в подчинение. Реки и езера пресъхваха, градовете им бяха погълнати от огън и прах, докато земя, която Али разпозна като Ам Гезира, бе пометена от отровно море. Самотен дворец се издигаше от пепелта на Девабад, изтъкан от изгорено стъкло и стопен метал. Видя Нахри. Лицето й беше забулено с нахидско бяло, ала тъмните й очи се виждаха, пълни с отчаяние. Върху нея падна сянка с очертанията на мъж.
Дараявахуш. Ала с черни очи и белег, пресичащ младото му лице, без красивото изящество на роб. А после очите му отново станаха зелени и по-стари, познатата арогантна усмивка се завърна за миг. Кожата му грееше с огнена светлина, ръцете му се превърнаха във въглен. Сега очите му бяха златни и напълно неземни.
Гледай. Виденията започнаха да се повтарят, задържайки се върху образите на избитото му семейство. Мъртвите очи на Мунтадир се отвориха рязко. Кажи името си, ахи — умоляваше го брат му. — Моля те.
Умът на Али препускаше. Дробовете му бяха празни, водата беше гъста от кръвта му. Тялото му угасваше, мъглива чернота пъплеше към кървавите видения.
НЕ, изсъска езерото, отчаяно. ОЩЕ НЕ. Разтърси го силно и образите станаха по-жестоки. Майка му — измъчвана и хвърлена на гладните крокодили заедно с останалите аяанлийци пред очите на възторжена тълпа деви. Шафитите, събрани като добитък и подпалени живи на майдана. Писъците им изпълваха въздуха, от миризмата на горяща плът му се повдигна.
Мунтадир — съборен на колене и обезглавен пред жълтите очи на ликуваща тълпа ифрити. Група непознати войници измъкнаха Зейнаб от леглото и разкъсаха дрехите й…
Не! Господи, не. Спрете!
Спаси я — заповяда гласът на баща му. — Спаси всички нас. Железните окови отслабнаха, проядени от ръжда и се строшиха. Нещо металическо се притисна в дланта му. Дръжка на меч.
Две кървави ръце се обвиха около гърлото на сестра му. Ужасеният поглед на Зейнаб се впи в неговия. Братко, моля те!, изпищя тя.
Али се прекърши.
Ако не беше така сигурен в надвисналата си смърт или ако беше отгледан в пограничните земи, чиито обитатели бяха научени никога да не изричат истинското си име, да го пазят така, както пазят душата си, навярно би се поколебал, би прозрял какво означава в действителност това искане. Ала изтезаван с образите на семейството и града си, подложени на мъчения, Али не го беше грижа защо езерото иска онова, което несъмнено вече бе научило от спомените му.
— Ализейд! — изкрещя, думите бяха приглушени от водата. — Ализейд ал Кахтани!
Болката изчезна. Пръстите му се сключиха около дръжката на оръжието сякаш по собствена воля. Тялото му изведнъж му се стори далечно. Съвсем смътно си даде сметка, че го пускат, че го бутат през водата.
Убий дева.
Али изскочи на повърхността на водата, ала не ахна, за да си поеме въздух; не се нуждаеше от него. Покатери се по корпуса на кораба като рак и се изправи, вода струеше от дрехите, от устата, от очите му.
Убий дева. Чу дева да казва нещо. Въздухът беше различен, празен и сух. Примига и усети как нещо изгаря бузата му. Светът стана по-тих, по-сив.
Девът беше пред него. Част от ума му регистрира шока в зелените очи на другия мъж, докато той вдигаше оръжие, за да се защити. Ала движенията му бяха тромави. Али изби оръжието от ръката му и то политна в тъмното езеро. Войникът в него зърна своя шанс, видя оголения врат на другия мъж…
Пръстенът! Пръстенът! Али промени посоката на удара си, стоварвайки оръжието върху грейналия изумруд.