— Не съм мъртъв, Ализейд — увери го Гасан. — Опитай да се отпуснеш; ранен си.
Само че Али не можеше да се отпусне.
— Ами Зейнаб? — Писъците на сестра му все още отекваха в ушите му. — Тя… онези чудовища… — Опита се да седне и когато осъзна, че китките му са завързани за леглото, изпадна в паника. — Какво е това? Защо съм вързан?
— Бореше се с нас; забрави ли? — Али поклати глава и баща му кимна към Нисрийн. — Отвържи го.
— Царю, не съм сигурна…
— Не беше молба.
Нисрийн се подчини и баща му му помогна да седне, отмествайки ръцете му настрани, когато той се опита да дръпне белия чаршаф, увит около тялото му като пелена. — Остави го. А сестра ти е добре. Всички сме добре.
Али отново вдигна очи към дъжда, който барабанеше по стъкления покрив; гледката на водата беше странно привлекателна. Примига, заповядвайки си да извърне поглед.
— Не разбирам. Видях ви… всички ви… бяхте мъртви. Видях Девабад разрушен — настоя Али, но още докато изричаше думите, подробностите започнаха да му се губят, спомените се отдръпваха като отлив, докато нови, по-солидни, заемаха мястото им.
Битката му с афшина.
Той ме простреля. Простреля ме и аз паднах в езерото. Али докосна гърлото си, но не напипа рана. Побиха го тръпки. Не би трябвало да съм жив. Никой не оцеляваше в езерото, не и откакто маридите го бяха проклели преди хиляди години.
— Афшинът… — заекна. — Той… той се опитваше да избяга с Нахри. Заловихте ли го?
Видя как баща му се поколеба.
— В известен смисъл. — Гасан хвърли поглед към Нисрийн. — Изнеси това, за да бъде изгорено, и кажи на емира да се върне.
Нисрийн се надигна, в черните й очи не можеше да се прочете нищо. В ръцете си държеше дървена купа, пълна с нещо, което приличаше на окървавени останки от езерото, черупки и камъчета, оплетени кукички, малка разлагаща се рибка и няколко зъба. Гледката разтърси Али и очите му проследиха Нисрийн, която излезе, минавайки покрай две големи тръстикови кошници на пода. Мъртво сиво пипало с размерите на пепелянка делеше едната от тях с грубо накъсани водорасли. Зъбатата челюст на крокодилски череп надничаше от другата.
Али се изпъна. Зъби, потъващи в рамото ми, водорасли и пипала, вкопчени в крайниците ми. Погледна надолу, осъзнал внезапно колко грижливо беше увит чаршафът около тялото му. Посегна към единия му край и баща му опита да го спре.
— Недей, Ализейд.
Али го отметна и ахна.
Бяха го бичували.
Не, не беше бич, осъзна той, докато плъзваше поглед по окървавените си крайници. Белезите бяха прекалено различни един от друг, за да са оставени от камшик. Имаше резки, които стигаха до мускула, и драскотини, които едва бяха изкарали няколко капки кръв. Върху лявата му китка се беше врязал отпечатък от люспи, върху дясното му бедро минаваха неравни бразди. Ленти плът бяха обелени от ръцете му, като развити превръзки. Върху корема му имаше следи от ухапване.
— Какво се е случило с мен? — Разтрепери се, а когато никой не му отговори, гласът му се извиси от страх. — Какво стана?
Нисрийн замръзна на прага.
— Да повикам ли стражите, царю?
— Не — сопна се баща му. — Единствено сина ми. — Той улови ръцете на Али. — Ализейд, успокой се. Успокой се!
Нисрийн изчезна. По бузите на Али се стичаше вода, събираше се в шепите му, лепнеше по челото му. Той се взря с ужас в ръцете си, от които капеше вода.
— Какво е това? Да не би да се… потя?
Подобно нещо беше невъзможно: чистокръвните джинове не се потяха.
Вратата се отвори рязко и Мунтадир се втурна вътре.
— Зейди… слава на Бога — ахна, докато бързаше към леглото му. А после пребледня. — О… о.
Не само той беше шокиран. Али също зяпна. Брат му изглеждаше така, сякаш идваше от уличен побой. Челюстта му беше насинена, шевове затваряха дълбоки рани върху бузата и челото му, ръцете му бяха увити с кървави превръзки. Робата му висеше на ленти. Изглеждаше състарен с трийсет години; лицето му беше обтегнато, очите — подпухнали и почервенели от плач.
Али ахна.
— Какво е станало с теб?
— Бича реши да направи демонстрация на титлата си — отвърна Мунтадир жлъчно. — Докато ти не го превърна в купчина прах.
— Какво съм направил?
Царят изгледа Мунтадир сърдито.
— Все още не бях стигнал до тази част. — Отново се обърна към Али с необичайно меко изражение. — Спомняш ли си как се покатери на онзи кораб? Как уби Дараявахуш?