— Не!
Баща му и брат му се спогледаха мрачно.
— Какво си спомняш от езерото? — попита Гасан.
Болка. Неописуема болка. Не беше нужно обаче да го каже на разтревожения си баща.
— Аз… нещо ми говореше — спомни си той. — Показваше ми разни неща. Ужасни неща. Ти беше мъртъв, абба. Диру… отсякоха ти главата пред тълпа ифрити. — Примига, за да прогони сълзите, а Мунтадир пребледня. — Мъже обезчестяваха Зейнаб… улиците горяха… аз… мислех, че е истина. — Преглътна, опитвайки да се овладее. Пот се лееше от кожата му, напояваше чаршафите му. — Гласът… той… искаше нещо от мен. Името ми.
— Името ти? — повтори Гасан рязко. — Попитал те е за името ти? Даде ли му го?
— Така… така мисля — отвърна Али, мъчейки се да събере разпилените си спомени. — След това не помня нищо. — Баща му се вкамени и Али усети, че го обзема паника. — Защо?
— Никога не даваш името си, Ализейд. — Гасан очевидно се опитваше, и не успяваше, да овладее тревогата, надигнала се в гласа му. — Не и просто така, не и на някой, който не принадлежи към расата ни. Да дадеш името си, означава да дадеш контрол. Именно така ни поробват ифритите.
— Какво искаш да кажеш? — Али докосна раните си. — Мислиш, че ифритите са ми причинили това? — Той ахна. — Означавали…
— Не ифритите, Зейди — намеси се Мунтадир тихо. Али видя как брат му стрелка с поглед баща им, но Гасан не го спря. — Не те живеят в езерото.
Очите на Али се разшириха.
— Маридите? Това е лудост. Не са ги виждали от хиляди години!
— Говори по-тихо — изшътка баща му и погледна към по-големия си син. — Мунтадир, дай му малко вода.
Мунтадир му напълни чаша от керамичната кана на масата зад тях, пъхна я в ръката му и отстъпи предпазливо назад. Али я стисна и отпи притеснено една глътка.
Лицето на Гасан си остана мрачно.
— Виждали са ги, Ализейд. Самият Зейди ал Кахтани, когато превзел Девабад… в компанията на аяанлиеца, който ги командвал.
Али се вледени.
— Какво?
— Зейди видял маридите — повтори Гасан. — Когато синът му станал емир, той го предупредил за тях, предупреждение, което се предава през поколенията царе на Кахтаните.
— Никога не си навличаме гнева на аяанлийците — тихо каза Мунтадир.
Гасан кимна.
— Според Зейди именно съюзът на аяанлийците с маридите ни донесъл победата… но аяанлийците заплатили ужасна цена затова. Никога не можем да ги предадем.
Али беше потресен.
— Маридите са ни помогнали да отнемем Девабад от Нахидите? Но това… това е нелепо. Това е… мерзко. Това би означавало…
— Че сме предали расата си — довърши Гасан. — Поради което онова, което чу, не бива да излиза извън тези четири стени. — Той поклати глава. — Собственият ми баща не го вярваше, твърдеше, че е просто история, предавана през вековете, за да ни сплаши. — Лицето му посърна. — До днес смятах, че може би е прав.
Али присви очи.
— Какво се опитваш да кажеш?
Гасан улови ръката му.
— Ти падна в езерото, синко. Дал си името си на някакво създание в дълбините. Мисля, че то го е взело… взело е теб.
Али се надигна от подгизналите си чаршафи с цялото негодувание, на което беше способен.
— Мислиш, че съм оставил един марид… какво, да ме обладае? Това е невъзможно!
— Зейди… — Мунтадир пристъпи по-близо, лицето му имаше извинително изражение. — Видях те да се покатерваш обратно на кораба. Всички онези неща висяха по теб, очите ти бяха черни и ти шепнеше на някакъв странен език. А когато използва печата, господи, напълно надви Дараявахуш. Никога не съм виждал нещо такова.
Печата? Използвал бе печата на Сулейман? Не, това е лудост. Пълна лудост. Али беше образован мъж. Никога не бе чел нещо, което дори да загатва, че маридите могат да обладаят един джин. Как бе възможно нещо такова да бъде опазено в тайна? И означаваше ли това, че зад жестоките мълви, които се носеха за хората на майка му, се криеше истина?
Али поклати глава.
— Не. Имаме учени; те знаят истината за войната. Освен това джиновете не може да бъдат обладавани от мариди. Ако можеха, несъмнено все някой щеше да го е проучил. Щеше да е описано в някоя книга…
— О, дете… — Очите на баща му бяха пълни с печал. — Не всичко го има в книгите.
Али наведе поглед, мъчейки се да преглътне сълзите си, неспособен да понесе съжалението върху лицето на баща си. Грешат — опита се да настои пред самия себе си. — Грешат.
Ала как иначе би могъл да обясни празнотите в паметта си? Ужасяващите видения? Самия факт, че е жив? Бяха го простреляли в гърлото и в гърдите, паднал бе във вода, прокълната да разкъсва на парченца всеки джин, който се докосне до нея. А ето че беше тук.