Той остави предизвикателството да увисне във въздуха. Али си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата, които бушуваха в него.
Над главите им се разнесе металически стон. Покапа вода.
Гасан вдигна очи и за първи път в живота си Али видя истински страх върху лицето на баща си.
Покривът рухна.
Водата нахлу през тавана, запращайки парчета медни тръби и късчета стъкло в лечебницата. Дъждът се изсипа вътре, обливайки кожата на Али и успокоявайки горящите му рани. С крайчеца на окото си видя как Мунтадир и баща му се скриха под единственото здраво местенце от покрива. Царят изглеждаше невредим. Разтърсен, но невредим.
За разлика от Мунтадир. Прясна черна кръв се стичаше по лицето му — парче стъкло трябва да го беше порязало по бузата.
— Ахи, съжалявам! — Али почувства как го залива вина и се смесва с объркването му. — Не исках да го направя, не исках да те нараня, кълна се!
Ала брат му не гледаше към него. Празният му поглед обходи съсипаната лечебница, шуртящия дъжд, рухналия таван. Ръката му се вдигна към окървавената му буза.
— Не… аз съжалявам, Зейди. — Той избърса кръвта от лицето си с края на тюрбана си. — Кажи на абба каквато истина поискаш. Оправи нещата както можеш. — Устните му се свиха в тънка ивица. — Повече няма да те защитавам.
29. Али
— Ассаламу алейкум уа рахматуллахи. — Али извърна глава към лявото си рамо и отново прошепна: — Ассаламу алейкум уа рахматуллахи.
Отпусна рамене и обърна длани нагоре, за да изрече молитвата си, но умът му се изпразни при вида на ръцете му. Въпреки че раните му зарастваха забележително бързо, белезите бяха упорити, избледнели до тънки тъмни линии, които толкова много приличаха на татуировката на мъртвия афшин, че стомахът му се свиваше.
Али чу вратата да се отваря зад него, но не й обърна внимание, съсредоточавайки се отново върху молитвите си. Когато приключи, се обърна.
— Абба?
Царят се беше отпуснал на килимчето зад него. Под очите му имаше сенки, главата му не беше покрита. На пръв поглед би могъл да бъде от простолюдието, уморен старец в простичка памучна дишдаша, седнал, за да си почине. Дори брадата му като че ли бе по-сива, отколкото преди няколко дни.
— М-мир на тебе — заекна Али. — Извинявай. Нямах представа…
— Не исках да те притеснявам.
Гасан потупа килимчето до себе си и Али отново се отпусна на пода. Баща му се взираше в михраба, малката резбована ниша в ъгъла, показваща посоката, в която Али, както и всеки друг правоверен джин, се навеждаше в молитва.
Очите на царя помътняха и той потърка брадата си.
— Не съм особено вярващ — заяви най-сетне. — Никога не съм бил. Честно казано, винаги съм смятал, че религията ни е била просто политически ход от страна на предците ни. Какъв по-добър начин да обединят племената и да опазят идеите на революцията от това да приемат новата човешка вяра на родината ни? — Гасан замълча за миг. — Разбира се, знам, че това е огромна ерес в очите на такива като теб, но помисли само… нима до голяма степен именно тя не сложи край на боготворенето на Нахидите? Нима не даде на властта ни лустрото на божествено одобрение? Хитър ход. Или поне така съм си мислел винаги.
Гасан продължаваше да се взира в михраба, ала умът му сякаш беше безкрайно далече.
— А после видях онзи кораб да избухва в пламъци с децата ми на борда, оставени на милостта на един безумец, когото аз пуснах в града ни. Слушах писъците, ужасен, че ще разпозная един от тях, ще го чуя да вика името ми… — Али чу как нещо го задави. — Ще излъжа, ако кажа, че челото ми не се опря в килимчето за молитва по-бързо, отколкото това на най-фанатичния шейх.
Али продължаваше да мълчи. Откъм отворения балкон чуваше птичките да пеят на яркото слънце. Светлината се процеждаше през решетките на прозорците, рисувайки сложни фигури върху шарките на килимчето. Взираше се в пода, а пот оросяваше челото му. Започваше да свиква с това усещане.
— Казвал ли съм ти някога защо те нарекох Ализейд? — Али поклати глава и баща му продължи: — Ти се роди малко след убийството на Маниже и Рустам. Мрачни времена за хората ни, вероятно най-ужасните от войната насам. В Девабад беше пълно с бежанци, бягащи от ифритите в граничните провинции, сред девите се зараждаше отцепническо движение, сахраянците вече се бяха разбунтували открито. Мнозина вярваха, че са настъпили последните дни на расата ни. Всички казваха, че е чудо, когато майка ти забременя отново след раждането на Зейнаб. За чистокръвните жени е късмет да имат дори едно дете, а две? И то толкова скоро едно след друго?