— Да — отсече Гасан рязко. — Смятам, че си способен. Смятам, че би го направил с неохота, но си напълно способен. — Замълча за миг и го погледна. — Дори сега виждам гнева в очите ти. Може и да не събереш смелост да се опълчиш на мен. Но Мунтадир…
— Той е мой брат — прекъсна го Али. — Никога не бих…
Гасан вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
— Поради което познаваш слабостта му. Също като мен. Първите десетилетия от царуването му ще бъдат бурни. Ще управлява зле Хазната и ще угажда на двора. Ще въведе строги мерки против обичните ти шафити, опитвайки се да изглежда корав, и ще отблъсне царицата си, жена, на която подозирам, че ти много държиш, заради цял куп наложници. А като кайд, ти ще бъдеш принуден да гледаш. Докато аяанлийците шепнат в ухото ти, а зад гърба си имаш лоялността на войниците си… Ще гледаш. И ще се пречупиш.
Али се изпъна. Онова студено място, буцата от озлобление, до която Мунтадир се беше докоснал за миг у Ханзада, отново бе отприщена. Не беше свикнал да възразява толкова директно на баща си, ала това бе обвинение, което не можеше да подмине току-така.
— Никога не бих го сторил — повтори. — Едва не се разделих с живота си, за да спася Мунтадир на онзи кораб. Никога не бих го наранил. Искам да му помогна. — Той разпери ръце. — Единствено за това става въпрос, абба. Не искам да бъда цар! Не искам златото на аяанлийците. Исках да помогна на своя град, на хората, които изоставихме!
Гасан поклати глава. Имаше още по-решителен вид.
— Вярвам ти, Ализейд. И именно там е проблемът. Също като онзи, чието име носиш, смятам, че толкова много искаш да помогнеш на шафитите, че би бил готов да събориш града, за да ги видиш как се издигат. А това е нещо, което не мога да допусна.
Не каза нищо повече. Не беше и нужно. Защото Гасан отдавна бе дал да се разбере какви са възгледите му за царската власт. Девабад беше на първо място. Преди племето му. Преди семейството му.
Преди живота на най-малкия му син.
Али се почувства странно лек. Прокашля се, трудно му беше да диша. Само че нямаше да се моли за живота си. Вместо това закорави сърцето си и погледна баща си в очите.
— Кога ще срещна каркадана?
Гасан задържа погледа му.
— Няма да се срещнеш с него. Лишавам те от титлите и парите ти в Хазната и те изпращам в Ам Гезира. Останалите племена ще решат, че си отишъл, за да оглавиш някой гарнизон.
Изгнание? — Али се намръщи. — Не може да е само това. Ала когато баща му не добави нищо, той си даде сметка, че в историята за раждането му бе имало предупреждение.
Чужденците може и да сметнеха, че това е просто военно назначение, ала гезирците щяха да знаят истината. Когато Ализейд ал Кахтани — Ализейд Аяанлиеца — пристигнеше в Ам Гезира, обеднял и сам, гезирците щяха да разберат, че е изгубил покровителството на баща си. Че този втори син, този чужд син е бил изоставен и кръвта му може да бъде пролята без страх от възмездие. Гезирските наемни убийци бяха най-добрите и най-леснодостъпните. Всеки, надяващ се да си спечели благосклонността на брат му, на баща му, на Каве, на който и да било от многобройните врагове, които Али си беше създал през годините… дори не беше нужно да е някой, чийто гняв лично си беше навлякъл. Кахтаните имаха стотици противници дори сред собственото си племе.
Наказанието му беше екзекуция. Може и да отнемеше няколко месеца, но в крайна сметка щеше да умре. Не на бойното поле, биейки се храбро в името на семейството си; не като мъченик, избрал с ясно съзнание да защити шафитите. Не, вместо това щеше да бъде преследван като животно в непозната земя и убит, преди да бе навършил четвърт век. Щеше да прекара последните си дни сам и изпълнен с ужас, а когато неминуемо паднеше, щеше да бъде от ръцете на хора, които щяха да го накълцат на парчета, за да се сдобият с кървавото доказателство, необходимо за да им бъде заплатено.
Баща му се изправи, бавните му движения издаваха възрастта му.
— Един търговски керван потегля за Ам Гезира утре. Ще заминеш с тях.
Али не помръдна. Не бе в състояние.
— Защо просто не наредиш да ме убият? — Думите излязоха забързано, полуумолително. — Хвърли ме на каркадана, отрови храната ми, накарай някой да ми пререже гърлото, докато спя. — Примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. — Няма ли да бъде по-лесно?
Виждаше собствената си покруса, отразена върху лицето на баща си. Въпреки всичките шеги за това колко много приличал на хората на майка си, очите му открай време бяха очите на Гасан.
— Не мога — призна царят. — Не мога да дам такава заповед. — И за тази своя слабост, синко, съжалявам.