Обърна се и понечи да си тръгне.
— Ами Нахри? — извика Али, докато баща му посягаше към вратата, жадуващ отчаяно за мъничко утеха. — Знаеш, че казах истината за нея.
— Нищо такова не знам — възрази Гасан. — Мисля, че Мунтадир е прав; когато става дума за нея, на думата ти не може да се вярва. Пък и това не променя станалото.
Али беше разрушил бъдещето си, за да каже истината. Не можеше да бъде напразно.
— Защо не?
— Ти уби Дараявахуш пред очите й, Ализейд. Нужни бяха трима мъже, за да я откъснат, пищяща и ритаща, от пепелта му. Ухапа един от тях толкова лошо, че трябваше да бъде зашит. — Баща му поклати глава. — Каквото и да е имало между вас двамата, то свърши. Ако преди не ни е смятала за врагове, сега със сигурност сме такива.
30. Нахри
— О, воине на джиновете, умолявам те… — Нахри затвори подпухналите си очи, докато напяваше, потропвайки с пръсти по една преобърната купа, лепкава от засъхнали парченца ориз. Беше я взела от купчината плесенясващи съдове до вратата, останки от обеди и вечери, които едва беше докоснала.
Взе треска дърво от един строшен стол и поряза дълбоко китката си. Гледката на кръвта й беше разочароваща. Би подействало по-добре, ако имаше пиле. Ако музикантите й бяха тук. Заровете бяха прецизна работа.
Кръвта се стече по ръката й и покапа по пода, преди раната да се затвори.
— Велики пазителю, призовавам те. Дараявахуш е-Афшин — прошепна, а гласът й се прекърши, — ела при мен.
Нищо. Спалнята й си остана все така тиха, както преди седмица, когато я бяха заключили тук, все още покрита с пепелта му. Само че Нахри не позволи това да я разубеди. Просто щеше да опита отново, променяйки леко песента. Не можеше да си спомни точните думи, които беше изпяла в Кайро толкова отдавна, но улучеше ли ги веднъж, трябваше да се получи.
Размърда се на пода, долавяйки миризмата на немита коса, докато притегляше мръсната купа към себе си. Порязваше китката си Бог знае за кой път, когато вратата на стаята й се отвори. Тъмният силует на една жена се очерта на фона на ослепителната светлина в лечебницата.
— Нисрийн — повика я Нахри с облекчение. — Ела. Ако ти поддържаш ритъма на барабана, аз мога да използвам тази чиния като дайре и…
Нисрийн се втурна в стаята и изтръгна окървавеното парче дърво от ръката й.
— О, дете… какво е това?
— Призовавам Дара — отвърна Нахри. Не беше ли очевидно? — Веднъж вече успях. Няма причина да не го сторя отново. Просто трябва да го направя както трябва.
— Бану Нахри. — Нисрийн коленичи и бутна купата настрани. — Той си отиде, дете. Няма да се върне.
Нахри блъсна ръцете й настрани.
— Няма откъде да го знаеш — заяви тя яростно. — Ти не си Нахида. Нищичко не зна…
— Познавам робите — прекъсна я Нисрийн. — Помогнала съм на майка ти и чичо ти да освободят дузини роби. И, дете… те не може да бъдат отделени от вместилищата си. Нито за миг. То е единственото, което свързва душата им с този свят. — Нисрийн улови лицето на Нахри между дланите си. — Той си отиде. Ти обаче си жива. И ако искаш да продължиш да живееш, трябва да се стегнеш. — Очите й бяха потъмнели от предупреждение. — Царят иска да говори с теб.
Нахри застина. В ума си отново видя стрелата, пронизала гърлото на Али, и чу Мунтадир да пищи, докато Дара го бичуваше. Студена пот изби по тялото й. Не можеше да застане пред баща им.
— Не. — Тя поклати глава. — Не мога. Той ще ме убие. Ще ме хвърли на онзи каркадан и…
— Няма да те убие. — Нисрийн я издърпа на крака. — Защото ще кажеш точно това, което той иска да чуе, и ще направиш каквото ти нареди, ясно ли е? Ето как ще оцелееш. — Тя задърпа Нахри към хамама. — Само че първо ще те изкъпем.
Малката баня беше топла и пълна с пара, когато влязоха, от влажните плочки се носеше дъх на рози. Нисрийн кимна към едно малко дървено столче в мъгливите сенки.
— Седни.
Нахри се подчини. Нисрийн придърпа леген с гореща вода и й помогна да свали мръсната туника. Изпразни легена над главата й и водата потече по ръцете й, посивявайки, докато отмиваше пепелта от кожата й.
Пепелта на Дара. Гледката едва не я съсипа. С усилие преглътна един хлип.
— Не мога да го направя. Не и без него.
Нисрийн цъкна с език.
— Къде се дяна момичето, което уби ифрит с кръвта си и ми държеше огнени, богохулни речи за предците си? — Тя коленичи и избърса мръсното лице на Нахри с влажна кърпа. — Ще преживееш това, Бану Нахри. Трябва да го направиш. Ти си всичко, което имаме.
Нахри преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Внезапно я осени една мисъл.