— Ами пръстенът му… може би ако го намерим…
— Няма го вече. — Горчива нотка се прокрадна в гласа на Нисрийн, докато правеше пяна с калъп сапун. — Не остана нищичко; царят нареди да изгорят кораба и да го потопят на дъното. — Тя насапуниса дългата коса на Нахри. — Никога не съм виждала Гасан такъв.
Нахри се напрегна.
— Какво искаш да кажеш?
Нисрийн понижи глас.
— Дараявахуш е получил помощ, Нахри. Хората на царя намерили припаси на брега. Не много, възможно е да е бил само един мъж, но… — Тя въздъхна. — С това и демонстрациите… цари хаос.
Нисрийн изля кофа чиста вода върху главата й.
— Демонстрациите? Какви демонстрации?
— Пред стените на двореца всеки ден се събират деви, настояващи за правосъдие за смъртта на Дараявахуш. — Нисрийн й подаде хавлия. — Убийството на роб е страшно престъпление в нашия свят, а афшинът… е, предполагам, че в храма си видяла с очите си какво изпитват към него хората ни.
Нахри потръпна при спомена за това как Дара си играе с децата на девите в градината, благоговейните лица на възрастните, трупащи се около него.
Прекрасно си спомняше обаче и чия бе вината за касапницата на кораба… и онази смърт, която царят никога нямаше да прости.
— Нисрийн… — започна, докато другата жена се залови да разреши косата й. — Дара уби Али. Единственото правосъдие, което Гасан ще въздаде…
Нисрийн се дръпна изненадано.
— Дара не уби Ализейд. — Лицето й помръкна. — И аз ако не знам… принудена бях да го лекувам.
— Да го лекуваш… Али е жив? — Нахри не можеше да повярва на ушите си. Принцът беше прострелян, удавен, а после очевидно обладан от марид; и през ум не й беше минало, че е възможно да е жив. — Добре ли е?
— Добре ли е? — повтори Нисрийн, видимо потресена от въпроса. — Той уби твоя афшин!
Нахри поклати глава.
— Не беше той. — Нямаше и следа от Али в маслоокото демонично създание, което се бе покатерило на кораба, шепнейки на език като прилива на морето. — Бяха маридите. Вероятно са го принудили…
— Той вероятно сам е предложил — прекъсна я Нисрийн студено. — Не че някога ще научим истината. Гасан вече го изпрати тайно в Ам Гезира… и ме предупреди, че ако спомена някому какво се е случило, ще ти пререже гърлото.
Нахри потрепери. Не само заради заплахата, но и заради връхлетелия я внезапно спомен за Али и забързаното му извинение на кораба. Не беше казал нищо, оставяйки ги да се хвърлят в капана, който знаеше, че ги очаква.
Нисрийн като че ли прочете мислите й.
— Господарке, забрави Кахтаните. Поне веднъж се тревожи за твоите хора. Тях ги избиват, бесят ги по стените на двореца само защото искат правосъдие, заради едно просто запитване относно смъртта на един от нас. Извличат ги от домовете им, разпитват ги и ги измъчват. Изгубихме царската защита, никой небрани квартала ни… половината от магазините ни на Големия базар вече са разграбени. — Гласът й се прекърши. — Тази сутрин чух, че едно момиче дева е било грабнато от паланкина си и изнасилено от тълпа шафити, докато Царската стража стояла, без да си мръдне пръста.
Кръвта се отцеди от лицето на Нахри.
— Аз… съжалявам. Нямах представа.
Нисрийн приседна на пейката срещу нея.
— Тогава ме чуй. Нахри, Кахтаните не са ти приятели. Открай време правят така: някой от нас престъпва границата, някой от нас само си помисля да престъпи границата и стотици плащат за това.
Вратата се отвори рязко и един гезирски войник нахълта в хамама.
Нисрийн скочи на крака, закривайки Нахри от очите му.
— Нямаш ли срам?
Войникът сложи ръка върху дръжката на зулфикара си.
— Не и за курвата на Бича.
Курвата на Бича? Нахри усети как я побива страх от думите му. Ръцете й трепереха толкова силно, че Нисрийн трябваше да й помогне да се облече, нахлузвайки широка ленена дреха през главата й и завързвайки шалварите й.
След това надяна собствения си черен чадор върху мократа й коса.
— Моля те — каза й на дивастийски. — Ти си единствената, която остана. Забрави скръбта си. Забрави думите ни тук. Кажи на царя онова, което иска да чуе, за да те помилва.
Нетърпеливият войник я сграбчи за китката и я задърпа към вратата. Нисрийн ги последва.
— Моля те, Бану Нахри! Трябва да знаеш, че той те обичаше; не би искал да захвърлиш…
Войникът затръшна вратата в лицето на Нисрийн.
Повлече Нахри по градинската пътека. Беше грозен ден, сиви облаци мърсяха небето, леден вятър забиваше ситния дъжд в лицето й. Нахри уви чадора около тялото си и потрепери; щеше й се да можеше да изчезне в него.