Прекосиха хлъзгавия от дъжда павилион и се отправиха към малък дървен белведер, сгушен между запустяла градина с билки и стар индийски люляк. Царят беше сам и имаше обичайния си овладян вид, черните му одежди и лъскавият му тюрбан бяха съвършено сухи.
Въпреки предупреждението на Нисрийн, Нахри не се поклони. Изпъна рамене и го погледна право в очите.
Гасан отпрати войника.
— Бану Нахида — поздрави я той. Изражението му беше спокойно. — Защо не седнеш? — предложи, махвайки към насрещната пейка.
Нахри седна, потискайки желанието да се плъзне в другия край на пейката, възможно най-далече от него. Очите му нито за миг не бяха изпуснали лицето й.
— Изглеждаш по-добре, отколкото когато те видях за последен път — отбеляза той лековато.
Нахри потръпна. Смътно си спомняше появата му на кораба. Мощта на печата на Сулейман, задействана за втори път, докато войници я издърпваха, пищяща и съпротивляваща се, от пепелта на Дара.
Искаше да приключи с този разговор възможно най-бързо… да се махне далече от него възможно най-бързо.
— Нищо не знам — избъбри на един дъх. — Не знам кой му е помогнал, не знам какво…
— Вярвам ти — прекъсна я Гасан. Нахри го изгледа учудено и той продължи. — Искам да кажа, не ме е грижа особено, но ти вярвам.
Нахри се заигра с ръба на чадора си.
— Какво искаш тогава?
— Да знам каква е позицията ти сега. — Гасан разпери ръце. — Двайсет и един мъже са мъртви, а улиците на града ми са в пламъци. Всичко това, защото онзи прокълнат афшин решил в разпален миг на безмерна глупост да те отвлече заедно с моя син и да избяга от Девабад. Чух поразително различни разкази затова как е станало. И се спрях на един от тях.
Нахри повдигна вежда.
— Спрял си се на един от тях?
— Да — отвърна Гасан. — Смятам, че двама пияни мъже са се забъркали в идиотска караница заради жена. Смятам, че един от тези мъже, все още озлобен заради изгубената война, докаран почти до лудост от робството, обезумял. Мисля, че решил да вземе със сила онова, което му принадлежи. — Изгледа я изпитателно. — И мисля, че е било истински късмет, че по-малкият ми син, ранен в сбиването по-рано, се намирал в лечебницата, за да чуе писъците ти.
— Не това се случи — заяви Нахри разпалено. — Дара никога не би…
Царят махна пренебрежително с ръка.
— Той беше избухлив мъж от един древен и жесток свят. Кой би могъл да разбере защо е избрал да избухне по този начин? Да те открадне от леглото ти като някакъв варварин от дивите земи на Девастана. Естествено, че не си се съпротивлявала; била си ужасена, младо момиче, което в продължение на месеци е било под неговото влияние.
Нахри обикновено страшно я биваше да овладява емоциите си, но ако Гасан смяташе да изкара Дара някакъв варварин изнасилвач, а нея като безпомощна жертва, и то пред очите на всички, значи, беше луд.
Пък и не беше единственият, който държеше козове.
— Тази твоя очарователна историйка включва ли частта, където синът ти беше обладан от маридите и използва печата на Сулейман?
— Ализейд никога не е бил обладаван от маридите — заяви Гасан напълно спокойно. — Ама че нелепица. Никой не е виждал маридите от хилядолетия. Ализейд изобщо не е падал в езерото. Заловил се е за такелажа на кораба и се е покатерил обратно на борда, за да убие афшина. Той е герой. — Замълча за миг и изви устни в горчива усмивка, а гласът му потрепери за първи път. — Винаги е бил надарен с меча.
Нахри поклати глава.
— Не това се случи. Имаше и други свидетели. Никой няма да повярва…
— Много по-лесно е за вярване от това, че Маниже е имала тайна дъщеря, скрита далече от тук в един от градовете на човеците. Момиче, чието държание като че ли издава почти напълно човешки произход… Извинявай, какво казахме, че е? А, да, проклятие, променящо външния ти вид. — Царят долепи дългите си пръсти. — Да, мисля, че добре пробутах тази история.
Откровеността му я слиса; странно й се бе сторило с каква лекота бе приел самоличността й, когато дори самата тя се съмняваше.
— Защото е истина — възрази. — Ти си този, който ме взе за Маниже, когато пристигнах.
Гасан кимна.
— Заблудих се. Истински бях привързан към майка ти. Видях една дева да влиза в двореца с афшин до себе си и за миг емоциите ме надвиха. И кой знае? Като нищо действително си дъщеря на Маниже, във вените ти очевидно има нахидска кръв… — Той докосна печата на бузата си. — Само че има и човешка. Не е много; ако са били умни, родителите ти щяха да я скрият. Мнозина в нашия свят го правят. Но тя е там.