Ето защо никога не бива да преставаш да кроиш резервни планове.
Лицето му стана още по-студено и Нахри се усмихна, за първи път след смъртта на Дара. Беше същата усмивка, която беше отправила на пашата, усмивката, която бе отправяла на стотици арогантни мъже през годините тъкмо преди да ги измами и здравата да ги оскубе.
Нахри винаги се усмихваше на своите мишени.
Епилог
Каве е-Прамух взе последните десет стъпала на лечебницата на бегом и блъсна тежката врата. Цялото му тяло трепереше.
Синът му лежеше върху огнено легло от димящ кедър.
Тази гледка спря дъха му. Джамшид, комуто бе отказано лечение, докато Каве, по думите на царя, „не сложеше ред в това, което се случва в предателското ти племе от огнепоклоннически фанатици”, все още беше с униформата, която носеше, когато бе изхвръкнал от дома им в онази ужасна нощ, бялата му препаска сега беше напълно почерняла от кръв. Лежеше изкривен на една страна, тялото му беше сгърчено и поддържано от възглавници, които да го предпазят от всякакъв натиск върху раните от стрели на гърба му. Тънък слой пепел покриваше кожата му и оросяваше черната му коса. Въпреки че гърдите му се повдигаха и спускаха на треперливата светлина, хвърляна от факлите по стените на лечебницата, останалата част от тялото му беше неподвижна. Прекалено неподвижна.
Ала не беше сам. Прегърбен в един стол до леглото му седеше емир Мунтадир, черната му роба беше изпомачкана и изцапана с пепел, сивите му очи — пълни със скръб. Една от неподвижните ръце на Джамшид почиваше между неговите.
Каве се приближи и емирът се сепна.
— Велики везире… — Побърза да пусне ръката на Джамшид, макар и не преди Каве да забележи колко плътно беше преплел пръстите им. — Прости ми, аз…
— Бижан е-Ошрусан — тихо каза Каве.
Мунтадир се намръщи.
— Не разбирам.
— Това е името, което баща ти иска. Бижан е-Ошрусан. Един от войниците в експедицията ви; именно той остави запасите на брега. Имам доказателства и свидетел, който ще го потвърди. — Гласът на Каве се прекърши. — А сега, моля те… нека видя сина си.
Мунтадир начаса се дръпна, лицето му беше огряно от облекчение и вина.
— Разбира се.
Каве се озова до сина си за частица от секундата. И се вцепени. Защото беше невъзможно да се държи на краката си, докато детето му лежеше прекършено пред него.
Мунтадир все още беше там.
— Той… — Каве чу как гласът му пресекна. — Той дори не се поколеба. Хвърли се пред мен в мига, в който стрелите полетяха.
Да не би да се очаква това да ми донесе утеха? — Каве избърса пепелта от затворените очи на сина си, а пръстите му трепереха колкото от скръб, толкова и от гняв. — Ти би трябвало да си в окървавена униформа, а Джамшид да ридае в царски дрехи. Изведнъж почувства, че е в състояние да удуши младия мъж до себе си, мъжа, когото бе гледал да разбива сърцето на сина му отново и отново, всеки път, когато слуховете около тях се усилеха повечко… или всеки път, когато нещо ново и хубаво хванеше окото му.
Само че не можеше да го изрече на глас. Обвиненията, които искаше да хвърли в лицето на Мунтадир, вероятно щяха да доведат до това Каве да бъде обявен за съучастник на афшина и една от стрелите в гърба на Джамшид да бъде забита в сърцето му. По-големият син на Гасан ал Кахтани беше недосегаем — Каве и племето му току-що бяха научили колко строго се разправяше царят с онези, които заплашваха семейството му.
Беше урок, който Каве никога нямаше да забрави.
Точно сега обаче искаше Мунтадир да се махне — всяка секунда, в която оставаше тук, бе още една секунда, в която Джамшид страдаше. Той се прокашля.
— Емире, ще предадете ли името на баща си? Не бих искал още повече да забавям лечението на сина си.
— Но разбира се. — Мунтадир се смути. — Аз… съжалявам, Каве. Моля те, съобщи ми, ако нещо в състоянието му се промени.
О, подозирам, че ще научиш. Каве изчака, докато чу вратата да се затваря.
На светлината от пламъците купчини прясно дърво и касетки със стъклени плочки за тавана хвърляха необуздани сенки в опустошената стая. Пациентите на Нахри бяха преместени, докато лечебницата се ремонтираше, а тя бе на безопасно разстояние от тук — на среща с духовниците във Великия храм, която Каве знаеше, че ще се проточи. Нарочно беше избрал този момент — не искаше да я заподозрат в онова, което той се канеше да направи.