Выбрать главу

Извади от колана си малко желязно острие, по-скоро скалпел, отколкото нож, дръжката му беше увита в няколко предпазни пласта лен. Направи предпазливо процеп в окървавената туника на Джамшид, достатъчно голям, за да разкрие малката черна татуировка върху лявата лопатка на сина му.

На пръв поглед тя бе съвсем обикновена: три спираловидни глифа с чисти, неукрасени линии. Много деви — особено в Зариаспа, дивия край на рода Прамух — все още следваха древната традиция да белязват кожата си с гордите символи на своето потекло. Начин да почетат предците си, това бе наполовина суеверие и наполовина мода. Самите пиктограми бяха толкова стари, че никой не бе в състояние да ги разшифрова. Обичани, но безполезни.

Татуировката на Джамшид не беше безполезна. Майка му я бе прогорила в кожата му броени часове след неговото раждане и в продължение на години тя бе най-сигурният пазител на живота му. На анонимността му.

А сега го убиваше.

Моля те, Създателю, умолявам те: нека подейства. Каве допря скалпела до върха на първия завихрен глиф. Белязаната с абаносовочерно кожа изсъска при допира на желязото, магията негодуваше. С разтуптяно сърце Каве изряза късче кожа.

Джамшид си пое рязко дъх. Каве застина. Няколко капки черна кръв избиха около порязаното и покапаха.

А после кожата зарасна от само себе си.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита женски глас зад гърба му. Нисрийн. Озова се до него за миг, бутна го настрани и придърпа разрязаните парчета плат над татуировката на Джамшид. — Да не си си изгубил ума?

Каве поклати глава, а очите му се наляха със сълзи.

— Не мога да го оставя да страда така.

— И да го разкриеш ще сложи край на това страдание? — Нисрийн обходи стаята с поглед. — Каве… — предупреди го тя с тих шепот. — Нямаме представа какво ще стане, ако махнеш знака му. Тялото му никога не се е изцелявало само. В гръбнака му от една седмица е забита стрела; няма откъде да знаем как ще реагира магията на подобно нараняване. Възможно е да го убие.

— Той може да умре, ако не го направя! — Каве избърса очите си със свободната си ръка. — Не е твое дете, ти не разбираш. Трябва да направя нещо.

— Няма да умре — увери го Нисрийн. — Издържа досега. — Тя натисна китката на Каве надолу, навеждайки ножа. — Те не са като нас, Каве — каза меко. — Носи кръвта на майка си… ще преживее това. Но ако махнеш знака, ако се изцели от само себе си… — Тя поклати глава. — Гасан ще накара да го измъчват, за да изкопчи информация… никога няма да повярва, че е невинен. Кахтаните ще смажат племето ни в търсене на отговори; войници ще претършуват всяко кътче на Девастана. — Очите й припламнаха. — Ще разрушиш всичко, за което сме работили досега.

— С него вече е свършено — възрази Каве горчиво. — Афшинът е мъртъв, до година Бану Нахри ще носи кахтанско бебе в утробата си, а не сме чули нищо от…

Нисрийн измъкна ножа от ръката му и го замени с нещо малко и твърдо, което го опари. Желязо, даде си сметка Каве, докато го вдигаше, за да го разгледа на светлината. Пръстен.

Очукан железен пръстен с изумруд, който грееше, сякаш бе обзет от пламъци.

Каве начаса го стисна в шепата си. Той изгори кожата му.

— В името на Създателя. Как успя…

Нисрийн поклати глава.

— Не задавай въпроси. Но и недей да се отчайваш. Имаме нужда от теб, Каве. — Тя кимна към Джамшид. — Той има нужда от теб. Трябва да си възвърнеш благоразположението на Гасан, да го накараш да ти има достатъчно доверие, та да можеш да се върнеш в Зариаспа.

Каве стискаше пръстена, който ставаше все по-горещ.

— Дара се опита да убие сина ми, Нисрийн.

Гласът му се прекърши.

— Синът ти беше на грешната страна. — Каве потръпна, а Нисрийн продължи: — Но вече няма да бъде. Ние ще се погрижим за това. — Тя въздъхна. — Откри ли някой, който да поеме вината за припасите?

Каве кимна безмълвно.

— Бижан е-Ошрусан. Помоли единствено да се погрижим за родителите му. Той… — Каве се прокашля. — Разбра, че не бива да го арестуват жив.

Лицето на Нисрийн беше мрачно.

— Нека Създателят го възнагради за саможертвата му.

Между тях легна мълчание. Джамшид се размърда в съня си и движението замалко да хвърли Каве в предишния ужас.

Ала освен това бе и напомнянето, от което се нуждаеше. Защото все още съществуваше начин да спаси сина си. А за това Каве би сторил всичко: би пълзял в краката на царя, би прекосил света, би се изправил срещу ифритите.

Би изгорил самия Девабад.

Пръстенът сякаш пулсираше в шепата му, нещо живо, с туптящо сърце.

— Нахри знае ли? — попита тихо, вдигайки ръката си. — За това, имам предвид?