Изражението на дева се вгорчи.
— По-лесно е да се види, отколкото да се обясни. — Той погледна към оазиса и очите му се впиха в скривалището на Нахри. — Излез, момиче.
Нахри настръхна, подразнена, че я бяха открили толкова лесно и че й заповядваха, сякаш беше куче. Въпреки това бутна листата настрани и излезе, за да се присъедини към тях.
Потисна ахването си, когато човекоптицата се обърна към нея — сивият тон на кожата му твърде много й напомняше за тулите. Контрастираше с малката му почти красива розова уста и изящните зелени вежди, които се срещаха в средата на челото му. Имаше безцветни очи и едва забележими наченки на сива брада.
Той зяпна, като че ли също толкова изненадан при вида й.
— Ти… имаш спътница. Не че съм недоволен, но трябва да отбележа, Дара… Не мислех, че човеците са твоят тип.
— Тя не ми е спътница. — Девът се намръщи. — И не е изцяло човек. Тя е шафит. Тя… — Прокашля се, гласът му внезапно се обтегна. — Във вените й като че ли тече кръвта на Нахидите.
Създанието се завъртя рязко.
— Защо мислиш така?
Устните на дева се изкривиха от неудоволствие.
— Излекува се пред очите ми. На два пъти. Освен това притежава техния дар с езиците.
— Слава на Създателя. — Хайзур дойде по-близо със странната си походка и Нахри се дръпна рязко назад. Безцветните му очи се плъзнаха по лицето й. — Мислех, че Нахидите бяха изтребени преди години.
— Аз също. — Девът звучеше разстроено. — А за да лекува по начина, по който го прави… не може да е просто далечна потомка. Само че изглежда изцяло човек… взех я от един човешки град още по на изток, отколкото сме сега. — Девът поклати глава. — Нещо не е наред, Хайзур. Твърди, че не е знаела нищо за нашия свят до снощи, но незнайно как успя да ме довлече през половината…
— Тя може да говори за себе си — прекъсна го Нахри троснато. — И нямах намерение да те влача където и да било! Бих била безкрайно по-щастлива никога да не те бях срещала.
Девът изсумтя.
— Онзи ифрит щеше да те убие, ако не се бях появил.
Хайзур вдигна рязко крила, за да ги накара да замълчат.
— Ифритите знаят за нея? — попита остро.
— Повече, отколкото аз — призна девът. — Единият се появи малко преди мен и изобщо не се учуди да я види. Ето защо те повиках. — Той махна с ръка. — Вие, перитата, винаги знаете повече от всички нас.
Крилата на Хайзур увиснаха.
— Не и по този въпрос… макар да ми се ще да знаех. Имаш право, обстоятелствата са странни. — Той стисна основата на носа си със странно човешки жест. — Имам нужда от чаша чай. — Върна се рязко на килимчето, давайки знак на Нахри да го последва. — Ела, дете.
Курдиса се и в ръцете му изведнъж изникна голям самовар, ухаещ на пиперени зърна и кора на индийско орехче. Щракна с пръсти и се появиха три чаши. Напълни ги и подаде първата на Нахри.
Тя се взря в чашата със страхопочитание; стъклото беше толкова фино, че изглеждаше така, сякаш чаят, от който се вдигаше пара, се плискаше в ръцете й.
— Какво си ти?
Той й отправи мила усмивка, която разкри заострени зъби.
— Аз съм пери. Името ми е Хайзур. — Той докосна челото си. — За мен е чест да се запознаем.
Е, каквото и да бяха перитата, очевидно имаха по-добри маниери от девите. Нахри отпи от чая си. Беше гъст и пиперлив, изгарящ гърлото й по странно приятен начин. В миг топлина се разля по цялото й тяло… и което беше по-важно, гладът й беше уталожен.
— Толкова е вкусно! — усмихна се тя, а кожата й щипеше от течността.
— Моя собствена рецепта — заяви Хайзур гордо. Хвърли кос поглед към дева и кимна към третата чаша. — Ако решиш да престанеш да се мръщиш и да се присъединиш към нас, тази е за теб, Дара.
Дара. Перито за трети път го наричаше така. Нахри му отправи триумфална усмивка.
— Да, Дара — каза, като едва не измърка името му. — Защо не се присъединиш към нас?
Той я стрелна с мрачен поглед.
— Бих предпочел нещо по-силно.
Все пак взе чашата и се отпусна до нея.
Перито отпи от чая си.
— Мислиш ли, че ифритът ще се опита да я намери?
Дара кимна.
— Беше твърдо решен да я вземе. Опитах се да го убия, преди да напусне човешкото си вместилище, но е напълно възможно да е успял да избяга.
— В такъв случай нищо чудно вече да е съобщил на събратята си. — Хайзур потрепери. — Нямаме време да се чудим за произхода й. Дара. Трябва да я заведеш в Девабад възможно най-скоро.