Дара вече клатеше глава.
— Не мога. Няма да го направя. Окото на Сулейман, знаеш ли какво ще кажат джиновете, ако доведа шафит, в чиито вени тече нахидска кръв?
— Че твоите Нахиди са лицемери — отвърна Хайзур. Очите на Дара припламнаха. — И какво от това? Нима да спасиш живота й не си струва да позасрамиш предците й?
Нахри определено смяташе, че животът й е безкрайно по-важен от репутацията на някакви си мъртви роднини деви, но Дара не изглеждаше убеден.
— Ти би могъл да я вземеш — подтикна той перито. — Остави я на брега на Гозан.
— И да се надявам да открие пътя си през завесата? Да се надявам, че родът Кахтани ще повярва на думата на едно изгубено момиче с вид на човешко същество, в случай че тя незнайно как стигне до двореца? — Хайзур изглеждаше ужасен. — Ти си афшин, Дара. Отговорен си за нейния живот.
— Поради което за нея ще е по-добре да бъде в Девабад без мен — възрази Дара. — Онези пясъчни бълхи вероятно ще я убият само за да ме накажат за войната.
Войната?
— Почакайте — прекъсна ги Нахри; този Девабад изобщо не й харесваше. — Каква война?
— Войната, свършила преди четиринайсет века и заради която той все още има зъб — отвърна Хайзур. При тези думи Дара бутна чашата си чай и се отдалечи. — Нещо, в което страшно го бива — добави перито. Девът му хвърли свиреп поглед с изумрудените си очи, но перито продължи: — Ти си само един мъж, Дара; не можеш да удържаш ифритите до безкрай. Намерят ли я, те ще я убият. Бавно и с удоволствие. — Нахри потрепери; по кожата й побяга тръпка на страх. — И вината ще бъде изцяло твоя.
Дара крачеше напред-назад по ръба на килима. Нахри, която изобщо не беше във възторг от това две каращи се магически същества да решават съдбата й, без никакво участие от нейна страна, се обади отново:
— Защо мислите, че този Девабад ще бъде по-сигурен от Кайро?
— Девабад е домът на предшествениците ти — отвърна Хайзур. — Никой ифрит не може да мине през завесата му… никой, освен твоята раса.
Нахри хвърли поглед към Дара. Той бе впил поглед към залязващото слънце, мърморейки си гневно под носа, докато край ушите му се виеше дим.
— Значи, е пълен с такива като него?
Перито й отправи слаба усмивка.
— Сигурен съм, че ще откриеш по-богат… набор от темпераменти в града.
Колко окуражително.
— Защо изобщо ме търсят ифритите?
Хайзур се поколеба.
— Боя се, че ще трябва да оставя това обяснение на твоя афшин. То е доста дълго.
Моят афшин?, искаше й се на Нахри да попита. Ала Хайзур вече бе насочил вниманието си към Дара.
— Дойде ли вече на себе си? Или възнамеряваш да оставиш тази глупост с чистотата на кръвта да съсипе още един живот?
— Не — изсумтя девът, ала Нахри долови колебанието в гласа му.
Сключил ръце зад гърба си, той отказваше да ги погледне.
— В името на Създателя… върни се у дома, Дара — подкани го Хайзур. — Не страда ли достатъчно заради тази древна война. Останалите от племето на девите отдавна се примириха. Защо и ти не можеш да го направиш?
Дара завъртя пръстена си, ръцете му трепереха.
— Защото те не я видяха с очите си — отвърна меко. — Но имаш право за ифритите. — Той въздъхна и се обърна, лицето му бе все така разтревожено. — Момичето ще бъде в най-голяма безопасност, поне от тях, в Девабад.
— Добре. — Хайзур изглеждаше облекчен. Щракна с пръсти и чашите и самоварът изчезнаха. — В такъв случай, вървете. Толкова бързо, колкото е възможно. Но дискретно. — Той посочи чергата. — Не разчитай твърде много на това. Който и да ти я е продал, се е справил ужасно със заклинанието. Ифритите може би ще успеят да я проследят.
Дара отново се намръщи.
— Аз направих заклинанието.
Деликатните вежди на перито подскочиха.
— Е… в такъв случай може би няма да е зле да държиш тези подръка — подхвърли то, кимвайки към оръжията, натрупани под дървото. След това се изправи и разтърси крила. — Няма да ви бавя повече. Но ще видя какво мога да науча за момичето… Ако се окаже нещо полезно, ще се опитам да ви намеря. — Той се поклони към Нахри. — За мен беше чест да се запознаем, Нахри. Късмет и на двама ви.
И с едно плясване на крилата, той се издигна във въздуха и изчезна в аленото небе.
Дара си обу ботушите и преметна сребърния лък през рамото си, преди да изглади килимчето.
— Да вървим — заяви, мятайки останалите оръжия върху него.
— Да поговорим — отвърна Нахри и кръстоса крака. Нямаше да помръдне от чергата. — Никъде няма да отида, докато не получа някои отговори.