Тази сутрин джамията беше полупразна — явно в очите на повечето от обичайните посетители ползата от общата молитва не можеше да надделее над лошото време. Али вдъхна голяма глътка от уханния въздух, докато обхождаше с поглед неколцината правоверни. Онзи, когото търсеше, все още не беше пристигнал.
Може би са го арестували. Опита се да пропъди тази мрачна мисъл, докато отиваше към михраба от сив мрамор, нишата в стената, показваща на правоверните накъде да се молят. Вдигна ръце. Въпреки притеснението, молитвата му донесе мъничко успокоение. Както винаги.
То обаче не трая дълго. Тъкмо довършваше втория ракят, когато един мъж коленичи тихо до него. Али застина.
— Мир на теб, братко — прошепна мъжът.
— И на теб — отвърна Али тихо, избягвайки да срещне погледа му.
— Успя ли да го вземеш?
Али се поколеба. „Го” беше дебелата кесия, скрита в робата му, в която имаше малко състояние, взето от личното му богатство, заключено в царската съкровищница.
— Да. Но трябва да поговорим.
С крайчеца на окото си Али видя, че другият мъж се намръщи, но преди да успее да му отговори, имамът се приближи до михраба и изгледа уморено групичката мокри от дъжда мъже.
— Изравнете редиците — скара им се той.
Али се изправи, докато десетината сънливи правоверни се подреждаха. Опита да се съсредоточи, докато имамът ги поведе в молитва, но не беше лесно. Слухове и упреци се гонеха в ума му, обвинения, които не се чувстваше готов да стовари върху мъжа, чието рамо докосваше неговото.
Когато молитвата свърши, Али и спътникът му останаха седнали, изчаквайки безмълвно вярващите да излязат. Имамът беше последен. Той се изправи на крака, като си мърмореше под носа. А после погледът му падна върху единствените двама мъже, останали в джамията, и замръзна.
Али наведе очи, оставяйки тюрбана да хвърли сянка върху лицето му, но вниманието на имама беше погълнато от неговия спътник.
— Шейх Анас… — ахна той. — Мир вам.
— И на теб — отвърна Анас спокойно и като докосна сърцето си, махна към Али. — Имаш ли нещо против да дадеш на мен и на моя брат минутка насаме?
— Но разбира се. — Имамът ускори крачка. — Останете колкото ви е нужно; ще се погрижа никой да не ви обезпокои. — И той излезе забързано, затваряйки вътрешната врата след себе си.
Али изчака за миг, преди да заговори, но те бяха сами, единственият звук беше трополенето на дъжда в двора.
— Славата ти се е разнесла — отбеляза, мъничко смутен от уважението, проявено от имама.
Анас сви рамене и се облегна назад, подпирайки се на дланите си.
— Или отиде да предупреди Царската стража.
Али се сепна и неговият шейх се усмихна. Въпреки че бе на петдесетина години, възраст, на която чистокръвните джинове все още бяха младежи, Анас Бат беше шафит — черната му брада беше прошарена със сиви нишки, а около очите му имаше бръчици. Макар че във вените му трябва да имаше капчица-две кръв на джинове (в противен случай предците му не биха могли да влязат в Девабад), Анас спокойно можеше да мине за човек и не притежаваше никакви магически умения. Носеше бяла курта и бродирана шапчица, а около раменете си беше увил плътен кашмирен шал.
— Беше просто шега, принце мой — добави, когато Али не отвърна на усмивката му. — Какво не е наред, братко? Изглеждаш така, сякаш си видял ифрит.
Бих предпочел ифрит пред баща ми. Али обходи празната джамия с поглед, като почти очакваше да види тайни агенти, спотаени в сенките.
— Започвам отново да чувам… разни неща за „Танзим”.
Анас въздъхна.
— Какво сме направили този път според двореца?
— Опитали сте се да вмъкнете един топ покрай Царската стража.
— Топ? — Анас го погледна скептично. — За какво ми е топ, братко? Аз съм шафит. Познавам законите. Притежанието дори на някой по-големичък кухненски нож може да ме прати в затвора. „Танзим” е благотворителна организация; ние търгуваме с книги и храна, не с оръжия. Освен това откъде знаете вие, чистокръвните, как изглежда един топ? — Той издаде пренебрежителен звук. — Кога за последно някой от Цитаделата е посетил човешкия свят?
Имаше право, но Али не отстъпи:
— От месеци получаваме информация, че „Танзим” се опитва да купува оръжия. Говори се, че събранията ви са съпроводени от насилие, че някои от поддръжниците ви дори настояват за избиването на девите.
— Кой разпространява подобни лъжи? — поиска да узнае Анас. — Онзи дев неверник, когото баща ти нарича велик везир?