Само че бракът на родителите им бе планиран, политически съюз, целящ да заздрави връзките между гезирци и аяанлийци. Бяха странни, нерядко обтегнати отношения. Аяанлийците бяха заможно племе, чиито членове ценяха науката и търговията и рядко напускаха изящните коралови дворци и изисканите салони на Та Нтри, родината им на бреговете на Източна Африка. В сравнение с нея земите Ам Гезира, чието сърце се намираше в най-безлюдните пустини на Източна Арабия, бяха същинска пустош, плашещите им пясъци бяха пълни с бродещи поети и неграмотни воини.
И все пак сърцето на Али принадлежеше изцяло на Ам Гезира. Открай време предпочиташе гезирците, връзка, на която външният му вид сякаш се надсмиваше. Приликата му с племето на майка му бе толкова поразителна, че би станала повод за слухове, ако баща му не беше царят. Беше наследил високите им, слаби фигури и черната кожа, строгата му уста и острите скули бяха съвършено копие на тези на майка му. Единственото, което бе наследил от баща си, бяха тъмностоманените очи. А тази нощ трябваше да се откаже и от тях.
Али отвори стъкленицата и капна по няколко капки в двете си очи. Трябваше да преглътне едно проклятие. Господи, как пареше. Бяха го предупредили, но въпреки това болката го свари неподготвен.
Отправи се със замъглени очи към майдана, централния площад в сърцето на Девабад. В този късен час той беше празен; запуснатият шадраван в средата му хвърляше причудливи сенки по земята. Майданът беше заобиколен от медна стена, позеленяла от годините, в която на равни интервали имаше седем порти. Всяка от тях водеше към района на различно племе, а седмата към — Големия базар и неговите претъпкани шафитски квартали.
Портите представляваха впечатляваща гледка. Сахрейнската порта — черно-бели колони с плочки, около които се обвиваха натежали от лилав плод лози. До нея беше Аяанлийската порта — две тесни пирамиди, увенчани със скрижал и плочка сол. След това идваше Портата на гезирците, която бе просто съвършено изрязан каменен свод — както винаги, хората на баща му предпочитаха функционалността пред формата. Тя изглеждаше дори още по-простичка до богато украсената Порта на агниваншийците, с нейните десетки танцуващи фигури, изваяни от розов пясъчник, в чиито ръце имаше проблясващи маслени лампи, толкова малки, че приличаха на звезди. След нея идваше Портата на тохаристанците, решетка от полиран нефрит, която отразяваше нощното небе и в която беше гравиран невъзможно сложен рисунък.
И все пак, колкото и впечатляващи да бяха всички те, последната порта, онази, която всяка сутрин улавяше първите лъчи на слънцето, портата на първите обитатели на Девабад, ги надминаваше до една.
Портата на девите.
Портата, входът към Квартала на девите (тъй като в арогантността си огнепоклонниците бяха взели оригиналното име на расата за име на племето си), се намираше срещу Големия базар, огромните й крила бяха боядисани в бледосиньо, което изглеждаше така, сякаш го бяха взели направо от измитото от дъжд небе и бяха вградили в него дискове от бял и златен пясъчник, оформящи триъгълен рисунък. Две масивни месингови статуи шеду я задържаха отворена — единственото, останало от митичните крилати лъвове, които древните Нахиди яздели в битка срещу ифритите.
Али се отправи натам, но още преди да стигне, от сянката на портата излязоха две фигури. Той се закова на място. Един от мъжете вдигна ръце и пристъпи в лунната светлина. Анас.
Шейхът се усмихна.
— Мир на теб, братко.
Носеше домашно изтъкана туника с цвета на мръсна вода, главата му беше непокрита.
— Мир и на теб.
Али измери с поглед другия мъж. Беше шафит — това поне беше очевидно от заоблените му уши, но приличаше на сахраянец с огненочервено-черната коса на северноафриканското племе и очите им с цвят на мед. Носеше раирана джелаба, с качулка с пискюли, спусната наполовина над лицето му.
При вида на Али очите му се разшириха.
— Това е най-новото ни попълнение? — Той се изсмя. — Толкова ли сме отчаяни за бойци, че вземаме крокодили, които току-що са се излюпили?
Вбесен от обидата по адрес на аяанлийската му кръв, Али отвори уста, за да възрази, но Анас го изпревари:
— Мери си приказките, братко Хано — предупреди го. — Тук всички сме джинове.