— Няма да ти продам домашна робиня за нищо.
— Аз ще я купя — намеси се Али.
Очите на Хано припламнаха, но Али не го беше грижа. Искаше да приключи с това чудовище, да отведе тези невинни създания от това адско място, където животът им зависеше единствено от външния им вид. Разкопча трескаво златната си огърлица и тя тупна тежко в скута му. Протегна я към Туран и перлите проблеснаха на меката светлина.
— Това ще стигне ли?
Туран не я докосна. В черните му очи нямаше алчност, нетърпение. Вместо това хвърли поглед към огърлицата, а после към Али и се прокашля.
— Как каза, че ти е името?
Али се досети, че е направил ужасна грешка.
Ала преди да успее да отвърне нещо със заекване, вратата към таверната се отвори рязко и един виночерпец влезе забързано. Наведе се, за да прошепне нещо в ухото на Туран, и гримасата върху лицето на търговеца на роби стана по-дълбока.
— Проблем? — попита Хано.
— Мъж, чието желание да пие надвишава умението му да плати. — Туран се изправи, свил подразнено устни. — Ако ме извините за миг…
И той се отправи към таверната, следван по петите от виночерпеца. Затвориха вратата зад себе си.
Хано се обърна рязко към Али.
— Ти, идиот такъв. Нали ти казах да си държиш устата затворена. — Той махна към огърлицата. — С това нещо могат да се купят дузина момичета като нея!
— Аз… съжалявам — побърза да каже Али. — Просто се опитвах да помогна.
— Забравете за това засега. — Анас посочи към бебето. — Има ли знака?
Хано отново стрелна Али с подразнен поглед, но после извади нежно една от ръчичките на бебето от пелените, с които беше увито, и обърна китката му към светлината. Върху меката кожа имаше малък син родилен белег, като драсване с мастило. — Да. Същият като на майка му. То е. — Превъплъщенецът посочи момиченцето, сгушено в ъгъла. — Ала тя няма да остане тук с това чудовище.
Анас го изгледа.
— Не казах, че ще остане.
Али беше поразен от онова, на което беше станал свидетел.
— Момчето… често ли се случват подобни неща?
Анас въздъхна и лицето му помрачня.
— О, да. Шафитите открай време са по-плодовити от чистокръвните, благословия и проклятие от човешките ни предшественици. — Той махна към малкото състояние върху чергата. — Това е доходоносен бизнес… и съществува от векове. В Девабад вероятно има хиляди като това момче, отгледани като чистокръвни, без изобщо да подозират за истинския си произход.
— Но шафитските им родители… не могат ли да се обърнат към б… към царя?
— Да се обърнат към царя? — повтори Хано; гласът му беше пропит с презрение. — В името на Всевишния, за пръв път ли излизаш от семейното имение, момче? Шафитите не може да подават прошения към царя. Идват при нас… ние сме единствените, които могат да помогнат.
Али наведе поглед.
— Нямах представа.
— Тогава навярно ще си спомниш за тази нощ, ако отново решиш да ми задаваш въпроси за „Танзим”. — Гласът на Анас беше по-студен, отколкото Али го беше чувал някога. — Правим това, което е нужно, за да защитим хората си.
Хано изведнъж се намръщи. Взря се в парите на пода, намествайки спящото бебе, което все още беше в ръцете му.
— Нещо не е наред. — Той се изправи. — Не би трябвало да ни остави тук с парите и момчето. — Посегна към вратата за таверната и отскочи назад с вик, а въздухът се изпълни с цвърченето на изгорена плът. — Копелето ни е затворило с проклятие.
Събудено от вика на Хано, бебето заплака. Али скочи на крака и се присъедини към тях до вратата, надявайки се, че Хано греши.
Доближи връхчетата на пръстите си до дървената повърхност, но Хано беше прав: тя пращеше от магия. За щастие, Али беше обучен в Цитаделата… а девите създаваха достатъчно неприятности, та умението да развалят заклинанията, с които те защитаваха домовете и заведенията си, бе едно от нещата, на които учеха младите кадети. Затвори очи и промълви първото заклинание, което му дойде на ума. Вратата се отвори.
В таверната нямаше никой.
Беше опразнена набързо. Вокалите бяха пълни, дим се извиваше над забравените лули, а пръснатите фигурки за игра проблясваха върху масата, около която бяха седели жените деви. Дори така, Туран се беше погрижил да угаси лампите, потапяйки таверната в мрак. Единствената светлина идваше от лунните лъчи, които се процеждаха между окъсаните завеси.
Зад него Хано изруга, а Анас прошепна молитва за закрила. Али посегна към скрития си зулфикар, раздвоения меден ятаган, който носеше винаги, но после спря. Прочутото гезирско оръжие в ръцете на млад мъж с вид на аяанлиец щеше да го издаде моментално. Вместо това прекоси крадешком таверната и внимавайки да остане незабелязан, надникна иззад пердето.