Отвън стоеше Царската стража.
Али си пое рязко дъх. Дузина войници (които почти до един познаваше) заемаха безшумно боен ред срещу таверната, а медните им зулфикари и копия проблясваха на лунната светлина. Прииждаха още — Али виждаше движение на сенки откъм майдана.
Отстъпи назад. Ужас, по-задушаващ от всичко, което беше изпитвал някога, се вкопчи в него като лиани, увили се около гърдите му. Той се върна при другите.
— Трябва да се махаме. — Спокойствието в гласа му го изненада; то определено не съответстваше на паниката, която се надигаше в него. — Отвън има войници.
Анас пребледня.
— Можем ли да се доберем до скривалището? — попита той Хано.
Превъплъщенецът подрусваше пищящото бебе.
— Ще трябва да опитаме… но няма да е лесно с този рев.
Али се огледа наоколо, мислейки трескаво. Забеляза медния поднос, изоставен от шафитското момиченце, което се беше вкопчило в ръката на Анас. Прекоси стаята и взе една от чашите с кайсиев спирт.
— Това ще помогне ли?
Анас изглеждаше ужасен.
— Да не си си изгубил ума?
Хано обаче кимна.
— Възможно е.
Той задържа бебето, докато Али се опитваше непохватно да излее течността в пищящата му уста. Али усещаше погледа на превъплъщенеца, впит в него.
— Онова, което направи с вратата… — Гласът на Хано беше пропит с обвинение. — Ти си от Царската стража, нали? Едно от онези хлапета, които ги заключват в Цитаделата, докато не навършат първия си четвърт век?
Али се поколеба. Повече от това съм.
— Сега съм тук с вас, нали?
— Е, предполагам. — Хано пови детето с отработена лекота. Бебето най-сетне притихна и Хано извади своя талвар; искрящото му стоманено острие беше дълго колкото ръката на Али. — Трябва да потърсим изход отзад. — Той посочи с глава към червената завеса. — Ще ме разбереш, ако настоя да излезеш пръв.
Али кимна с пресъхнала уста. Нима имаше избор? Отметна завесата и пристъпи в тъмния коридор.
Посрещна го лабиринт от складови помещения. Бъчви с вино бяха подредени една върху друга чак до тавана, щайги с лук и презрели плодове изпълваха въздуха с миризмата си. Строшени маси, недоиззидани стени и мебели на парчета бяха пръснати навсякъде. Никъде не видя изход, единствено места, където можеха да се скрият.
Съвършеното място за засада. Али примига; очите му бяха престанали да парят. Действието на отварата явно беше отминало. Не че имаше някакво значение — беше отраснал с мъжете отвън; така или иначе, щяха да го разпознаят.
Усети леко подръпване на робата си. Малкото момиченце вдигна разтреперана ръка и посочи към една черна врата в края на коридора.
— Излиза на уличката отзад — прошепна; черните му очи бяха широки като панички.
Али му се усмихна.
— Благодаря ти — прошепна в отговор.
Поеха по коридора към последния килер. В далечината Али зърна ивица лунна светлина близо до пода: врата. За съжаление, това беше всичко, което видя. В помещението цареше непрогледен мрак и ако се съдеше по разстоянието до вратата, то беше огромно. Али се шмугна вътре, а сърцето му думкаше така, че го чуваше в ушите си.
Това не беше всичко, което чу.
Разнесе се тихо поемане на дъх, а после нещо, миришещо на желязо, профуча покрай лицето му, одрасквайки го по носа. Али се обърна рязко в същия миг, в който момиченцето изпищя, но очите му все още не бяха привикнали с мрака и не можа да различи нищо.
— Пусни я! — изкрещя Анас.
По дяволите с опитите за криене. Али извади зулфикара си. Дръжката се стопли в ръцете му. Светни, заповяда й.
Оръжието лумна в пламъци.
Огън плъзна по медния ятаган, опърляйки раздвоения му връх и обливайки стаята в светлина. Али видя двама деви: Туран и стража от входа на таверната, с огромната си брадва в ръка. Туран се мъчеше да отскубне пищящото момиче от ръцете на Анас, но се обърна при вида на огнения зулфикар. Черните му очи се изпълниха със страх.
Стражът обаче не беше впечатлен. Той се нахвърли на Али.
Али вдигна зулфикара в последния момент и във въздуха се разлетяха искри там, където острието се удари в брадвата. Тя трябва да беше от желязо — един от малкото материали, които бяха в състояние да отслабят магия. Али натисна силно, оттласквайки мъжа назад.
Девът отново му се нахвърли и Али избегна следващия му удар. Беше направо сюрреалистично. Беше прекарал половината си живот в спаринг двубои; движението на острието, на краката му, всичко беше толкова познато. Прекалено познато; изглеждаше невъзможно да си представи, че противникът му действително иска да го убие, че една погрешна стъпка няма да доведе до закачки над чаша кафе, а до кървава смърт върху мръсния под на една тъмна стая, където изобщо нямаше работа.