Анас поклати глава.
— За теб ще е по-лесно да заведеш принца и децата на безопасно място.
— Не. — Думата се изтръгна от гърлото на Али, по-скоро молитва, отколкото молба. Не можеше да изгуби своя шейх, не и по този начин. — Аз ще отида. Несъмнено бих могъл да постигна някакво споразумение…
— Нищо няма да постигнеш — прекъсна го Анас сурово. — Ако разкажеш на баща си за станалото тази вечер, си мъртъв, разбираш ли? Девите ще въстанат, ако научат, че си замесен. Баща ти няма да рискува нещо такова. — Шейхът сложи ръка върху рамото на Али. — А ти си твърде ценен, за да те изгубим.
— Как ли пък не — възрази Хано. — Искаш всички ни да убият, така че някакво кахтанско келешче да…
Анас го прекъсна с рязко движение на ръката.
— Ализейд ал Кахтани може да стори за шафитите повече, отколкото хиляда организации като „Танзим”. И ще го направи — добави той, хвърляйки настойчив поглед към Али. — Заслужи си това. Не ме е грижа дали трябва да танцуваш на гроба ми. Спаси се, братко. Живей, за да се биеш отново. — Той побутна момиченцето към него. — Изведи ги оттук, Хано. — И без нито дума повече, се обърна и се отправи към таверната.
Момиченцето вдигна поглед към Али, кафявите му очи бяха разширени от страх. Али примига, за да удържи сълзите си. Анас бе подписал смъртната си присъда. Най-малкото, което Али можеше да стори, бе да изпълни последната му заповед. Вдигна момиченцето на ръце и то се вкопчи във врата му, а сърчицето му думкаше до гърдите му.
Хано го стрелна с поглед, пропит с отрова.
— Ти и аз, Ал Кахтани, двамата с теб дълго ще си поприказваме, когато това свърши.
После, като свали тюрбана от главата на Али, направи от него люлка за бебето.
Али начаса се почувства разголен.
— Какво му има на твоя?
— Ще тичаш по-бързо, ако се притесняваш да не те разпознаят. — Той кимна към зулфикара му. — Прибери това.
Али пъхна ятагана под робата си, премествайки момиченцето на гърба си, докато чакаха. Откъм таверната се разнесе вик, последван от друг, тържествуващ. Бог да те пази, Анас.
Стрелците се обърнаха към таверната. Единият опъна тетивата на сребърния си лък и се прицели във входа.
— Хайде! — извика Хано и се втурна да бяга. Али го следваше по петите, без да поглежда към войниците, целият му свят беше съсредоточен в това да спринтира през напуканите павета толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му.
Един от стрелците извика предупреждение.
Али бе стигнал до средата на улицата, когато първата стрела изсвистя над главата му. Пръсна се на огнени късчета и момиченцето изпищя. Втората разкъса ризата му и одраска прасеца му. Той продължи да тича.
Прекосиха улицата. Али се хвърли зад една каменна балюстрада, но не остана дълго на сигурно място. Хано подскочи към сложната дървена решетка върху една от сградите. Тя бе покрита с пъстроцветни пълзящи рози и се издигаше в продължение на три етажа до далечния покрив.
— Катери се!
Да се катери? Очите на Али се разшириха, докато се взираше в деликатната решетка. Не му се струваше достатъчно стабилна, за да понесе тежестта на цветята, камо ли тази на двама мъже.
Една стрела, напоена с горящ катран, се заби в земята до краката му. Той отскочи назад, а въздухът се изпълни с рева на тръбящи слонове.
Решетката беше единственият му избор.
Дървената рамка се тресеше силно, докато той се катереше, а трънливите ластари раздираха ръцете му. Момиченцето се беше вкопчило в гърба му и почти го задушаваше, заровило лице във врата му, бузките му бяха мокри от сълзи. Една стрела изсвистя покрай главите им и детето изпищя — този път от болка.
Али нямаше как да провери дали е добре. Просто продължи да се катери, мъчейки се да се долепи колкото се може по-плътно до сградата. Моля те, Боже, молеше се; беше прекалено ужасен, за да измисли по-свързана молитва.
Почти беше стигнал до покрива, където Хано вече го чакаше, когато решетката започна да се отделя от стената.
В продължение на един дълъг, спиращ сърцето миг Али пропадаше назад. Дървената рамка се разпадна в ръцете му. В гърлото му се надигна вик.
Хано го сграбчи за китката.
Превъплъщенецът го изтегли на покрива и Али рухна.
— М-момиченцето — каза запъхтяно. — Една стрела…
Хано свали детето от гърба му и прегледа набързо тила му.
— Всичко е наред, мъничката ми — увери я той. — Всичко ще бъде наред. — Хвърли поглед към Али. — Ще се нуждае от няколко шева, но раната не изглежда дълбока. — Той развърза импровизираната люлка. — Да се разменим.