Али пое бебето и нахлузи люлката.
От улицата под тях долетя вик.
— На покрива са!
Хано го дръпна, за да се изправи.
— Хайде!
Втурна се по покрива и Али го последва, прескачайки тесните разстояния между сградите, носейки се покрай простори с пране и плодови дръвчета в саксии. Мъчеше се да не поглежда към земята, докато скачаха, сърцето му се беше качило в гърлото.
Стигнаха до последния покрив, но Хано не спря; вместо това ускори крачка, когато наближи ръба. А после, за ужас на Али, се хвърли над него.
Али ахна, заковавайки се на място досами ръба. Само че превъплъщенецът не се беше размазал на земята долу; вместо това се беше приземил върху медната стена, която разделяше кварталите на племената. Стената бе с около половин тяло по-ниска от покрива и поне на десетина крачки от там. Беше невъзможен скок, единствено късметът бе помогнал на Хано да се приземи където трябва.
Али го изгледа невярващо.
— Да не си луд?
Превъплъщенецът се ухили, оголвайки зъби.
— Хайде, Ал Кахтани. Несъмнено, ако един шафит може да го направи, и ти можеш.
Али изсъска в отговор. Закрачи напред-назад покрай ръба на покрива. Всеки разумен инстинкт му крещеше да не скача.
Звукът на преследващите ги войници се усили. Всеки миг щяха да се озоват на покрива. Али направи няколко крачки назад, мъчейки се да събере кураж да скочи.
Това е лудост. Той поклати глава.
— Не мога.
— Нямаш избор. — Веселието се изпари от гласа на Хано. — Ал Кахтани… Ализейд — настоя, когато Али не отговори. — Послушай ме. Чу какво каза шейхът. Мислиш ли, че можеш да обърнеш гръб сега? Да молиш своя абба[16] за милост? — Превъплъщенецът поклати глава. — Познавам гезирците. Събратята ти не се шегуват с лоялността. — Той срещна погледа на Али, очите му бяха потъмнели от предупреждение. — Какво мислиш, че ще стори баща ти, когато научи, че собствената му плът и кръв го е предала?
Никога не съм искал да го предам. Али си пое дълбоко дъх.
И скочи.
5. Нахри
— Недей да заспиваш, малка крадло. Скоро ще се приземим.
Клепачите на Нахри тежаха като кесия, пълна с дирхами, но тя не спеше. Невъзможно бе да заспи, когато само късче плат я спираше да не полети към сигурна смърт. Обърна се върху килимчето. Студен вятър милваше лицето й, докато летяха, утринното небе бе порозовяло от приближаването на слънцето, мракът на нощта отстъпваше място на светлорозови и бледосини багри, докато звездите гаснеха една по една. Нахри се взираше в небето. Точно преди една седмица бе съзерцавала друга зора в Кайро, докато чакаше пашата, без да подозира колко драстично бе на път да се промени животът й.
Джинът — не, девът, поправи се тя; Дара имаше склонността да изпада в ярост, когато го наречеше джин — седеше до нея, а горещият пушек от робата му гъделичкаше носа й. Раменете му бяха отпуснати, изумрудените му очи бяха мътни и съсредоточени върху нещо в далечината.
Похитителят ми изглежда особено уморен тази сутрин. Не че го винеше. Това бе най-странната, изпълнена с предизвикателства седмица от живота й и макар че Дара като че ли започваше да омеква в отношението си към нея, Нахри усещаше, че и двамата са напълно изтощени. Високомерният воин дев и кроящата хитри планове човешка крадла едва ли бяха най-естествената двойка; понякога Дара беше бъбрив като приятелка от детството и задаваше безброй въпроси за живота й — от това кой е любимият й цвят до това какви дрехи продават по базарите на Кайро. А после, без почти никакво предупреждение, ставаше мрачен и враждебен, навярно отвратен от себе си, защото му беше приятно да си приказва с една смесенокръвна.
Самата Нахри беше принудена да обуздава любопитството си; всякакви въпроси за магическия свят моментално го хвърляха в лошо настроение.
— Можеш да тормозиш джиновете в Девабад с всичките си въпроси — скастрил я беше веднъж, заемайки се отново да почисти оръжията си.
Само че грешеше.
Нахри не можеше да го стори. Защото определено нямаше да отиде в Девабад.
Една седмица с Дара й бе достатъчна, за да разбере, че за нищо на света нямаше да се затвори в град, пълен с още цял куп раздразнителни джинове. По-добре щеше да й бъде сама. Несъмнено все щеше да намери начин да избягва ифритите; те не биха могли да претърсят целия човешки свят, а тя определено нямаше да се забърка в друг зар.
Така че, нетърпелива да избяга, Нахри си отваряше очите за всяка възможност да го направи… ала така и не бе видяла такава в огромната монотонна пустиня, през която пътуваха — огрени от луната пясъци през нощта и сенчести оазиси през деня. Ала сега, седнала върху килимчето, тя зърна земята под тях и в гърдите й разцъфна надежда.