— Е, мина известно време…
— Известно време? — Нахри махна към руините, които ги заобикаляха. От другата страна на разбития път имаше огромен шадраван, пълен с мътна, черна вода; мръсна пяна покриваше мрамора там, където тя бе започнала да се изпарява. Нужни бяха векове, докато едно място стане такова. В Египет имаше подобни руини и се говореше, че принадлежат на древна раса поклонници на слънцето, които живели и умрели, преди свещените книги да бъдат написани. Тя потрепери. — На колко години си?
Дара я изгледа подразнено.
— Това не те засяга.
Тръсна килимчето по-силно, отколкото беше нужно, нави го и го метна през рамо, преди да се отправи към една от най-големите от рухналите постройки. Пищни жени риби бяха гравирани около входа; навярно това беше един от храмовете, в които хората бяха „почитали”.
Нахри го последва. Нуждаеше се от килимчето.
— Къде отиваш?
Препъна се в една строшена колона, завиждайки на изящния начин, по който девът се движеше по неравния терен, а после прекрачи прага на храма и се закова на място, заслепена от великолепната разруха.
Покривът и източната стена бяха рухнали, отваряйки руините към утринното небе. Мраморни колони се издигаха високо над главата й, ронещи се каменни стени очертаваха онова, което някога трябва да бе представлявало огромен лабиринт от различни стаи. По-голямата част от вътрешността тънеше в сумрак, засенчена от останалите стени и няколко решителни кипариси, пробили пода.
Вляво се издигаше висок каменен подиум, върху който имаше три статуи: още една жена риба, величествена жена, възседнала лъв, и мъж с парче плат около слабините и диск в ръката. И тримата бяха поразителни, мускулестите им фигури и царствената им стойка бяха пленителни. Плисетата в каменните им дрехи изглеждаха толкова истински, че на Нахри й се прииска да ги докосне.
Ала когато се огледа наоколо, видя, че Дара беше изчезнал, стъпките му бяха безшумни във великолепната руина. Тя последва дирята, която бе оставил в гъстия слой прах, покриващ пода.
— О… — Тих звук на възхищение се откъсна от гърлото й.
Внушителният храм изглеждаше малък в сравнение с огромния театър, в който се озова. Стотици, може би дори хиляди каменни стъпала бяха издялани в хълма, описвайки полукръг около голямата сцена, върху която бе стъпила.
Дара стоеше на ръба на сцената. Въздухът беше застинал и безмълвен, с изключение на утринния хор на пойните птички. Среднощносинята му роба димеше и се вълнуваше около краката му; той разви тюрбана си, оставяйки го да падне на раменете му, главата му беше покрита единствено от плоска, оловночерна шапчица. Бялата й бродерия изглеждаше розова на ранната утринна светлина.
Изглежда така, сякаш мястото му е тук — помисли си тя. — Като призрак, забравен във времето, който търси отдавна изгубените си другари. Като се имаше предвид как говори за Девабад, Нахри предполагаше, че е нещо като изгнаник. Вероятно неговите хора му липсваха.
Тръсна глава; нямаше намерение да допусне и искрица състрадание да я убеди да се прави на спътница на един самотен дев.
— Дара?
— Веднъж гледах една пиеса тук заедно с баща ми. Бях съвсем млад, навярно първата ми обиколка из човешкия свят… — Той обходи сцената с изпитателен поглед. — Имаше актьори, развяващи яркосиня коприна, за да изобразят океана. Стори ми се магическо.
— Сигурна съм, че е било прелестно. Ще ми дадеш ли килимчето?
Дара погледна към нея.
— Какво?
— Килимът. Ти спиш на него всеки ден. — Нахри остави в гласа й да се промъкне нотка на оплакване. — Мой ред е.
— Ами сподели го с мен. — Той кимна към храма. — Ще си намерим място в сенките.
Нахри усети как бузите й почервеняха леко.
— Няма да спя до теб в някакъв храм, посветен на рибешки оргии.
Дара направи физиономия и пусна килимчето. То тупна тежко на земята, вдигайки облаче от прах.
— Прави каквото искаш.
Така и възнамерявам. Нахри изчака той да се върне обратно в храма, преди да замъкне килимчето до далечния край на сцената. Бутна го и потръпна при звука на шумното тупване, очаквайки наполовина девът да дотича и да й каже да пази тишина. Ала театърът си остана празен.
Тя коленичи върху килимчето. Въпреки че от реката я делеше дълъг, прашен път, не искаше да тръгне, преди да е сигурна, че Дара е потънал в сън. Обикновено не отнемаше дълго. Забележката за прелитане над реката не беше първият път, в който бе споменавал, че магиите го изтощават. Нахри подозираше, че това бе труд като всеки друг.
Прегледа запасите си. Не бяха кой знае колко. Освен дрехите на гърба си и торбата, която бе направила от останките от абаята си, имаше мех с вода и тенекиена кутия с манна — застояли на вкус сухари, които Дара й беше дал и които лягаха в корема й като буца. Водата и манната щяха да я нахранят, но нямаше да й осигурят покрив над главата.