— Виждал ли си колко е голям? — Нахри се изсмя нервно. — С този изумруд ще мога да се върна в Кайро и пак да ми останат пари.
Дара я погледна така, сякаш не вярваше на ушите си, и поклати глава.
— И славата на Нахидите продължава. — Надигна се на крака, сякаш без да забелязва колко бързо се дръпна тя назад. — Защо изобщо искаш да избягаш? Човешкият ти живот изглежда ужасен.
— Какво? — За миг Нахри бе толкова обидена, че забрави страха си. — Защо би казал нещо такова?
— Защо? — Той взе робата си и я нахлузи през раменете си. — Откъде да започна? Ако това да си човек не е достатъчно мизерно само по себе си, ти си била принудена да лъжеш и да крадеш, за да оцелееш. Живеела си сама, без семейство и приятели, в непрестанен страх да не бъдеш арестувана и екзекутирана за магьосничество. — Той пребледня. — И искаш да се върнеш към това? Вместо да отидеш в Девабад?
— Не беше толкова зле — настоя Нахри, сепната от отговора му. Всички онези въпроси, които беше задавал за живота й в Кайро… наистина беше слушал отговорите й. — Уменията ми ми осигуряваха доста голяма независимост. И имах приятел — добави, макар да не беше сигурна дали Якуб би се съгласил с тази дефиниция на отношенията им. — Освен това ти се държиш така, сякаш ме очаква нещо по-добро. Не се ли каниш да ме предадеш на някакъв цар на джиновете, който е избил семейството ми?
— Не — отвърна Дара, а после добави, малко по-несигурно: — Не беше той… строго погледнато. Предците ви бяха врагове, ала Хайзур е прав. — Той въздъхна. — Беше много отдавна — добави неубедително, сякаш това обясняваше всичко.
Нахри го зяпна.
— Значи, от това да бъда върната на семейните ми врагове се очаква да се почувствам по-добре?
Дара придоби още по-раздразнен вид.
— Не. Не е така. — Той издаде нетърпелив звук. — Ти си лечителна, Нахри. Последната от тях. Девабад се нуждае от теб толкова, колкото и ти от Девабад, може би дори повече. — Той се намръщи. — А когато джиновете научат, че аз съм този, който те намери? Бича на Ки-зи, принуден да стане бавачка на една смесенокръвна? — Той поклати глава. — На Кахтаните страшно ще им хареса. Вероятно ще те настанят в твое собствено крило в двореца.
Мое собствено крило в какво?
— Бича на Ки-зи? — попита вместо това.
— Умилително име, което си спечелих от тях. — Зелените му очи се спряха върху меча, който тя все още стискаше. — Това не ти трябва. Няма да те нараня.
— Не? — Нахри повдигна вежди. — Защото току-що те видях да нараняваш цял куп хора.
— Видяла си го? — Когато тя кимна, лицето му посърна. — Ще ми се да не беше. — Прекоси пода, за да вземе торбата й, отупвайки я от прахта, преди да й я подаде. — Онова, което видя… не сторих онези неща по свой избор.
Гласът му беше нисък, докато се обръщаше и вдигаше тюрбана си.
Нахри се поколеба.
— В моята страна имаме истории за джинове… джинове, пленени като роби и принудени да изпълняват желания на човеци.
Дара потръпна, пръстите не му се подчиняваха, докато се опитваше да навие тюрбана около главата си.
— Не съм джин.
— Но роб ли си?
Той не отговори и Нахри избухна.
— Забрави — сопна се тя. — Не знам защо изобщо се хабя да питам. Ти никога не отговаряш на въпросите ми. Остави ме да се страхувам до смърт заради този кахтански цар цяла седмица, просто защото не можеше да си направиш труда да…
— Вече не. — Отговорът му бе почти шепот, крехък звук, увиснал във въздуха… първата истина, която й беше предложил. Обърна се към нея; отколешна скръб се бе изписала върху лицето му. — Вече не съм роб.
Преди Нахри да успее да отговори, земята под краката й потрепери.
Една колона наблизо се пропука, докато втори, много по-силен трус, разлюля храма. Дара изруга, грабна оръжията си и улови ръката й.
— Хайде!
Втурнаха се през храма и се покачиха върху сцената, разминавайки се на косъм с една падаща колона. Земята се тресеше все по-силно и Нахри се огледа притеснено наоколо, търсейки признаци за наскоро съживени мъртъвци.
— Може би е просто земетресение?
— Толкова скоро след като използва силите си върху мен? — Той обходи сцената с поглед. — Къде е килимът?
Нахри се поколеба.
— Възможно е да съм го изгорила.
Дара се обърна рязко към нея.
— Изгорила си го?
— Не исках да ме преследваш!
— Къде го изгори? — попита той, но дори не изчака отговора й; подуши въздуха и се втурна към ръба на сцената.